Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Промените в Търговския закон не намират решение, а създават множество нови въпроси пред бизнеса

Автор: Иван Брегов / 02.03.2018
Оцени тази статия:

С промени в Кодекса на труда (КТ) и последващи от това изменения в Търговския закон (ТЗ) и Гражданския процесуален кодекс (ГПК) бе направен опит за преустановяване на практиката недобросъвестни търговци да прехвърлят търговските си предприятия и дялове в ООД при наличие на непогасени задължения и обезщетения към работниците и служителите, както и осигурителни вноски към държавата. Първоначално законовите разпоредби не бяха обезпечени с процедурни разпоредби, които да уреждат доказването на подобен тип липса на задължения. Това доведе до близо двумесечно правоприлагане, при което Търговският регистър постановяваше отказ на вписване на извършените промени по партидата на дружествата. С изменение на Търговския закон от края на февруари доказването се осъществява по силата на деклариране. И като че ли това доведе до спокойствие сред юристите.

Тук ще направим опит да опровергаем подобно законодателно решение като правилно отвъд решението на проблема с процедурните несъвършенства.

Опит за разбиране на проблема

В регламентацията на тази материя се срещат интересите на бизнеса, който по бърз начин трябва да оперира със собствеността и средствата си, и интересите на служителите. И точно това е задачата на държавата – да осигури равно третиране пред закона за всички – както за предприемчивия, така и за трудещия се. В правната доктрина при подобен подход на законодателни решения важни са целите на закона  при запазване съотношението на сигурност и справедливост.  

Целта на пръв поглед е ясна – реално платени заплати. Изпълнението ѝ, същевременно, влиза в конфликт с несигурността на търговския оборот. А справедливостта също не може да бъде изпълнена поради факта, че силната рестрикция засяга както редовните търговци, платци на възнаграждания, така и нередовните, в еднаква степен.

Защо мястото на доказването за липса на неизплатени възнаграждения не е в регистърното производство

Замисълът на Търговския регистър е настъпили факти и обстоятелства от съществуването на едно дружество да бъдат вписани по неговата партида и според режима на вписването да породят предвидения законоустановен ефект. Според това действието по вписване може да бъде: оповестително или конститутивно, декларативно, доказателствено и правосъздаващо.

В Търговския регистър подлежат на вписване положителни факти, като с акта на вписването се постига един от изброените ефекти. Например, за да възникне едно търговско дружество учредителите трябва да докажат положителните факти като воля за учредяване, изразена в учредителен протокол или акт, съгласие заедно да извършват дейността на базата на ясни правила, разписани в устройствен акт или устав и т.н. Това са все положителни факти, за чието изпълнение длъжностните лица от Търговския регистър следят. Противно на тази логика, с нововъведеното задължение търговците са задължени да доказват отрицателни по своята природа факти – липсата на задължения към работниците и служителите. Поначало отрицателните факти не подлежат на доказване нито според доктрината, нито според практиката[1]. Но положенията, във връзка с които е прието, че имат правно значение, могат да се доказват с положителните факти – в случая, че търговците са платили на всички свои бивши и настоящи служители. Това задължение за доказване е невъзможно или поне абсолютно неприемливо като доказателствен стандарт поради няколко основания:

  • Противно на дружественото право е в едно регистърно производство да докажеш факти и обстоятелства от трудовото право,
  • Работниците и служителите са динамична величина, особено за търговци с множество на брой работници и служители и установяването на точния им брой към датата на деклариране често пъти е невъзможно.

След като замисълът на регистърното производство по вписване на факти и обстоятелства в Търговския регистър е да породи определен ефект, то декларирането на липса на задължения само по себе си поражда единствено декларативен ефект, обвързан с наказателна отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс за декларатора. Но този декларативен ефект не поражда зададената от законодателя цел – изплащане на възнагражденията на работниците и служителите.

А възможно ли е декларираното да не е истина?

Според чл. 16, ал. 3 от Търговския закон Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" по сигнал или по собствена инициатива извършва проверка за достоверността на декларираните факти. При установено несъответствие между декларираните и установените факти Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" изпраща резултатите от проверката на органите на прокуратурата. Разширяването компетентността на Инспекция по труда влече след себе си още един неблагоприятен момент – дава още повече основания Прокуратурата да се меси в делата на бизнеса. Чисто практически прилагането на режима на деклариране е сведено до невъзможност поради динамичната величина на броя на служителите:

  • Как дружество с верига магазини в цялата страна, организирано като ООД, да знае във всеки момент какви са изплатените или дължими обезщетения за всички служители, следователно как и съдружник при продажба да декларира тези обстоятелства?
  • Как и като какви следва да бъдат декларирани случаите, в които има неприключили съдебни спорове между дружеството и негови работници и служители?
  • Как собственикът на дружество да определи случай на ползването на болничен, обжалван от дружеството?

Ще носи ли наказателна отговорност съдружник, който очевидно не е могъл да знае тези факти и обстоятелства?

Проблемът с поемането на задължения по силата на чл. 15, ал. 5 от ТЗ

В допълнение към задължението за деклариране чл. 15, ал. 5 от Търговския закон допуска, ако страните се договорят изрично, предприятието да може да се прехвърли, ако приобретателят (купувачът) изпълни задълженията за непогасени възнаграждения, обезщетения и осигурителни вноски. Този текст практически отменя разделението между търговеца и търговското дружество и отрича природата на дружеството с ограничена отговорност като капиталово търговско дружество. От отговорност до размера на капитала се преминава към солидарна отговорност на съдружника за задълженията на дружеството към работници и служители и държавата. Така негласно се отменя чл. 130 от ТЗ, според който правоприемникът е солидарно отговорен с праводателя и то само за вноските в капитала на дружеството, но не и за задълженията на самото дружество.

При дружеството с ограничена отговорност членственото правоотношение намира израз чрез дружествения дял. Имуществените и финансови задълженията по членственото правоотношение на съдружника към дружеството възникват в няколко законоустановени хипотези:

  • При учредяване, когато съдружникът поема основен дял от капитала на учредяваното ООД,
  • При решение но общото събрание за покриване на загуби за предоставяне на допълнителни парични вноски от съдружниците,
  • При увеличаване на капитала.

Задължението по чл. 15, ал. 5 противоречи и на условията за приемане нов съдружник – условието за новия съдружник е той да се съгласи с условията на дружествения договор. Чрез условието продажбата на дружествен дял да бъде възможна, ако купувачът погаси задълженията на дружеството, държавата пряко се намесва във вътрешните организационни въпроси на дружеството, незачитайки основни права на съдружниците. Така имплицинтно, освен изискуемото съгласие на съдружниците за приемане на нов съдружник, възниква необходимост и от замаскираното съгласие на държавата. Измененията в чл. 15, ал. 5 не дават отговор и настъпва ли прехвърлителният ефект в случай на неплащане от страна на купувача към работниците и служителите.

Още един твърде неясен въпрос възниква в случай на смърт на съдружник и наследяване на дружествен дял в ООД със задължения към работниците и служителите. Прилагайки условията на чл. 15, ал. 5 от Търговския закон се получава следното неясно правно състояние – наследник наследява правата на своя наследодател в дружество с ограничена отговорност и задълженията на дружеството към трети лица – работници и служители. Видно няма причинна връзка между наследяването на права и задължения на наследодателя и наследяването на задълженията на дружеството към трети лица.

Възможното решение на проблема

Неплащането на възнаграждение на дадено предприятие към служителите определено е проблем, който изисква своето решение. Търсенето на решение на трудовоправен въпрос със способи от търговското право е особено грешен правен похват, при това със съмнителен ефект. На първо място може би е редно да се засили административният капацитет на Инспекция по труда, а пречките пред бизнеса да не се свеждат до радикалност като невъзможност за упражняване правото на собственост. Това е лесно изпълнимо - при подаване на ежемесечна информация към НОИ предприятията могат да отбелязват не само задължението си за осигурителни вноски, но и обстоятелството за неизплатени възнаграждения. След това, в случаите на забавяне, да се приложат част от новоприетите текстове в ГПК и ТЗ.


[1] Виж ТР № 1/2014 г. на ОСГК на ВКС.