Независимо как се наричат, еврооблигациите не са изход

Тези дни изглежда Европейската комисия (ЕК) се изживява като маркетингова агенция – опитва се да продаде неработещ продукт само като му смени името. Става въпрос за еврооблигациите и за да не се бъркат с вече съществуващи облигации със същото име, Комисията им дава гръмкото звание „облигации на стабилността” (Stability Bonds).

Идеята е претърпяла известно развитие от последния път, когато чухме за нея – преди 2 месеца, и в момента се предлагат три варианта за въвеждане на такива облигации:

  • замяна на целия дълг на страни от еврозоната с новите облигации
  • замяна на част от дълга на страни от еврозоната, вероятно до 60%, с новите облигации (предложението за сини и червени облигации, за което ИПИ вече писа)
  • замяна на част от дълга на страни от еврозоната с новите облигации, които ще се гарантират от няколко, но не всички страни в еврозоната

Всички варианти изглеждат в разрез с чл. 125 от Договора за Европейския съюз, според който никоя страна няма право да поема задължения на друга страна-членка. ЕК е на мнение, че последният вариант не противоречи на този член, по-известен като клауза за неспасяване от Договора.

Първият вариант на практика означава, че всички страни ще гарантират всички дългове и по-конкретно, страните със стабилни публични финанси ще издържат тези, които водят неблагоразумни политики и трупат дефицити и дългове. Не е ясно защо Комисията предлага подобно нещо, при положение, че според нея при замяната с новите единни облигации „страни-членки могат „на аванта”( англ. „to free ride”) да получат ниски лихви по държавните си дългове, благодарение на благоразумни политики в съседни страни, а не в тяхната собствена”. Затова ЕК предлага тази мярка да е съпътствана с „много стабилна рамка за постигане на бюджетна дисциплина и икономическа конкурентоспособност”. С две думи това предложение е малко вероятно на този етап.

Вторият вариант е въвеждането на по-известните като сини/червени облигации, за които вече сме писали. Сега се появява нов нюанс – дали таванът на сините облигации като процент от БВП да е гъвкав или не. Целта е страни със стабилна фискална политика да са насърчавани, а такива с нестабилна – наказвани. Това звучи логично, докато не се сетим, че ако една страна има нестабилна фискална политика, финансовите пазари ще спрат да я финансират. Тогава е по-вероятно таванът на сините облигации да се увеличи, а не да се намали, за да се помогне на страната. Също изглежда малко вероятно да се приеме.

Най-вероятният избор е вариант номер 3, в който само част от страните, а не всички в еврозоната, ще бъдат гаранти по издаваните еврооблигации. При липса на сериозни обезпечения срещу подобни гаранции, например държавни активи, лихвите по тях най-вероятно ще бъдат средно претеглените за еврозоната. Същевременно еврооблигациите трябва да бъдат със статут на главен дълг (т.е. такъв, който се изплаща преди всички останали), което ще усложни и ще оскъпи финансирането на националните облигации, които не са гарантирани от други страни. В противен случай лихвите по еврооблигациите може да са значително по-високи от тези, с които фискално по-стабилните страни в еврозоната биха се примирили.

Независимо как са наричат общите облигации или какви особености имат, те не решават фундаменталните проблеми на много от страните от Европейския съюз – прекалено държавно харчене, хронични бюджетни дефицити и висока задлъжнялост. Подобни инструменти могат да разрешат един единствен проблем: в случай че една страна е платежоспособна, но поради специфични обстоятелства няма достъп до финансовите пазари, едни такива облигации могат да осигурят време, за да направи нужните реформи.

Ситуацията в момента обаче е коренно различна. Пазарите оценяват дълговете на някои страни като твърде големи и са склонни да ги финансират на висока цена. Това, което общите облигации ще постигнат в тази ситуация е, че ще прехвърлят дълговото бреме от една страна върху няколко страни и всички ще задлъжняват заедно. За известно време пазарите ще се успокоят, надявайки се че страните ще подобрят фискалните си позиции. Ако междувременно няма реформи, ще се върнем на сегашната ситуация, но тогава няма да има върху да се прехвърлят дълговете.

Проблемите не са във високата цена, която пазарите изискват за държавните облигации на страни от еврозоната – това е следствието. Проблемите са трупани с години – загуба на конкурентоспособност, слаб икономически растеж, липса на реформи, растящи държавни разходи, неустойчиви нива на дългове. Ако страните искат да се измъкнат от кашата, в която са се забъркали, трябва да намерят начини да станат по-конкурентни, да харчат по-малко, да спестяват повече и да си намалят дълговете. Тогава пазарите сами ще искат да ги финансират и няма да имат нужда от допълнителни гаранции. 


Свързани публикации.