Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Претоплени идеи няма да решат дълговата криза в ЕС

Автор: Калоян Стайков / 02.09.2011
Оцени тази статия:

Много се изговори за възможните решения на дълговата криза в ЕС, но вероятно едно от най-спорните предложения остава създаването на евро облигации. Дори и самото им име е объркващо, защото такива вече съществуват и представляват всякакви облигации, емитирани в определена страна (възможно да е различна от страната на емитента) във валута, различна от местната за тази страна. За да избегнем объркване, нека наречем предложенията за решаването на дълговата криза европейски облигации.

Предложението за създаване на подобни облигации доби популярност след изказванията на премиерите на Италия и Люксембург в началото на декември 2010 г., но не е нова. Подобни идеи датират още от 1980 г. изказани от френския икономист и политик Жак Делор, който предлага създаването на нов дългов инструмент за финансиране на инфраструктура на паневропейско ниво. Според премиерите на Италия и Люксембург европейските облигации ще покриват само 40% от държавния дълг на всяка страна, което вероятно е вариация на по-известното предложение от средата на 2010 г. на брюкселския тинк-танк Bruegel, познато още като сини-червени облигации.

Според тях страните от ЕС – 27, вместо само 17-те, които делят обща валута, трябва да емитират хомогенни сини и други червени облигации. Сините облигации ще покриват държавни дългове до 60% от БВП, при фалит ще се удовлетворяват преди останалите дългове ище бъдат гарантирани от всички страни в Общността. Всичко това плюс създаването на по-голям дългов пазар от единни европейски облигации се очаква, обясняват авторите, да гарантира най-добрия възможен кредитен рейтинг за тях, заради разлики в корелацията на риска от фалит, а от там и по-ниска цена за държавното финансиране. Също така евентуални загуби по сините облигации ще бъдат покривани от другите страни в Общността. Червените облигации ще се емитират за дългове над 60% от БВП; ще бъдат държавни в смисъл, че ще имат равен или по-нисък кредитен рейтинг от сините облигации и съответно равна или по-висока лихва; в случай на частичен фалит, те първи ще понесат загубите. Всичко това, плюс значително по-малкия пазар за тях, ще доведе според авторите до по-висока цена на държавното финансиране, в сравнение със сините облигации.

Привърженици на предложението, освен в Италия и Люксембург, има и в Англия, докато сериозни противници са Германия, Франция и Испания. И докато Испания има опасения, че въвеждането на единни облигации би увеличило цената на вътрешното й финансиране, то Германия и Франция се притесняват от ръст в общите си разходи за финансиране. Т.е. както по всеки друг въпрос, засягащ ЕС, „разнообразие” на гледни точки не липсва.

Има редица проблеми и неясноти, свързани с това предложение, но вероятно най-крещящият въпрос е: Защо идеята, че нов финансов инструмент ще изкара ЕС от кризата, не е умряла и заровена? Една свръхзадлъжняла Общност няма нужда от нови начини да се финансира, а от мерки за справяне с непоносимо високите си нива на държавни дългове. Вторият по-важен въпрос е: Защо таванът е 60% от БВП? Разбира се, че нивото на дълга е важно, но то остава относителна величина – Япония има държавен дълг от 197,5%  към края на 2010 г., но не е хукнала да фалира. Германия и Франция имат дългове за по 83,2% и 81,7%[1], но и те нямат проблеми, докато малко преди да фалират Румъния и Латвия имаха дългове от под 20%1.

Другите проблеми, макар списъкът да не е изчерпателен, с предложението е създаването на морални рискове. Единият от тях е свързан с достигане на дълг от 60% от БВП. Ако цената на финансиране зависи от относителния обем на дълга, то страните ще се надпреварват кой да стигне тавана по-бързо, за да не плаща по-високи лихви от съседите си. Т.е. решението не стимулира намаляване на задлъжнялостта на страните, а осигурява евтино кредитиране на държави с лоши публични финанси.

Тезата, че преминаването на границата от 60% и очакваният рязък ръст на лихвите ще има дисциплиниращ ефект лежи върху разбирането, че политиците могат да овладеят държавните си разходи. Това обаче не е така и проблемите в средиземноморските страни го доказват. И в момента цената за финансиране на дълга на Гърция и Португалия е непосилна, но вместо това да ги дисциплинира, те получават пари от ЕС през Европейския фонд за финансова стабилност (ЕФФС) при приемливи лихви.

Налице е и сериозен правен проблем – Конституцията на ЕС не позволява помощи за фалирали страни, което е записано в член 125 от Лисабонския договор. Същевременно ако едни страни ще натоварят данъкоплатците си с чужди разходи, то същите страни вероятно ще поискат контрол върху чуждите фискални процеси, които финансират. А на този етап изглежда почти невероятно която и да е страна в ЕС да се откаже от суверенитета си върху фискалната си политика.

Предложеният нов финансов механизъм за сини и червени облигации и Европейска дългова агенция, която да ги издава, ако се приеме,- ще влезе в сила през 2013 г. Предложението е половината от новоемитираните държавни облигации да са сини. В такъв случай кой би искал да държи гръцки, португалски или испански дълг днес, ако знае, че след две години този дълг ще се превърне в подчинен?

Някои политици и икономисти в ЕС продължават да се държат все едно трябва да избавят несправедливо наказаните фалирали страни от безскрупулните пазари, които не искат да ги финансират. Проблемът не е в пазарите, а в икономиките, които не могат да си управляват държавните финанси и няма смисъл да се чудим как да им дадем още повече пари. Някой от радетелите на идеята да продължим да финансираме фалирали страни би ли дал пари на заем на човек, който е много вероятно да не им ги върне?

 

 


[1] Източник: Евростат