На предизборния образователен фронт – (почти) нищо ново

В седмиците и месеците преди изборите политическите партии се надпреварват в идеите как да подобрят различни сфери на публичния живот. Това съревнование до голяма степен представлява сблъсък на идеи и виждания – в новата ни история няма управляваща партия, реализирала всичките си предизборни обещания. Въпреки това, анализът и сравнението на предложенията е полезно както като ориентир къде партиите поставят акцента на евентуалното си бъдещо управление, така и за преценка дали насоките им изглеждат добри, или напротив – деструктивни. В настоящия текст се спираме в подробности на предложенията на основните партии в сферата на училищното (и на места предучилищното) образование, както и ще идентифицираме липсите и недъзите им.

Програмата на ГЕРБ е най-пространната (поне в един документ) от предложените в този изборен цикъл, и в нея думата „образование“ се среща почти сто пъти – видимо, партията смята това поле на публичната политика за свой приоритет. В училищното образование управляващите поставят акцент върху по-нататъшното подобряване на благосъстоянието на учителите, както и на педагогическото образование. Що се отнася до учениците, там е поставен фокус върху оптимизирането на програмите и акцентирането върху цифровите умения. Предвид досегашния фокус на образователните политики, не е изненада че много внимание се обръща и на по-широкото обхващане на учениците и включването в образование на повече деца от малцинствата. Прави впечатление и плахо предложение за промяна на модела на финансиране – партията предлага увеличение на разходните стандарти за паралелка и училище, както и въвеждане на елемент на оценка на резултатите във финансирането.

През последните няколко години имаме всички основания да сме по-скоро доволни от действията на ГЕРБ в образователната сфера – сближаването (и дори надхвърлянето) на учителските заплати към средните беше необходима мярка, както и по-активното обхващане на уязвимите и изпадащите ученици. Много обаче има да се желае както в скоростта, с която реформите биват приемани, така и в техния обхват и смелост, а дори в своята програма партията ни предлага „още от същото“ – видимо липсва силна реформаторска визия. Важно е да отбележим също и обстоятелството, че оценката на качеството трябваше да бъде въведена към края на настоящия мандат, което не се случи. Доколкото това е най-важната стъпка към реформирането на системата, можем само да се надяваме че в евентуален следващ мандат партията би изпълнила това си обещание.

Докато ГЕРБ подхожда към училищното образование подчертано консервативно и без резки движения, БСП обещава да обърне целия модел с главата надолу. Партията обещава да премахне модела на делегирани бюджети, въведен преди повече от десетилетие (впрочем, от правителство, в което самата БСП беше основен участник). Целта на делегираните бюджети е да свие прекия административен контрол върху дейността на училищата и да съсредоточи повече правомощия за вземане на решения в директорите, които познават отблизо потребностите на конкретните учебни заведения. Ревизията на реформата би означавала връщане на модела на управление на училищата към този отпреди 15 години и прекратяване на всякакъв опит за по-нататъшна децентрализация.

Другата идея, която откроява образователната програма на БСП е предложението за въвеждане на безплатни ясли и детски градини. След въвеждането на задължително посещение на детска градина след четиригодишна възраст това предложение не е напълно лишено от основание, поне за „задължителните“ години. Отвъд това обаче, детската градина е представлява най-вече услуга, която позволява на родителите да се разтоварят от част от грижата и да се фокусират върху работата си, което няма видима причина това да бъде финансирано от данъкоплатците. Възниква и въпросът с достъпа до места в детските градини в големите градове, който само ще  бъде утежнен ако таксите им бъдат поети от държавата. Друга част от приоритетите приличат на тези на ГЕРБ – подобряване на материалните условия в училищата и заплатите на учителите, обновяване на програмите и учебниците. Общото впечатление от програмата на социалистите обаче остава намерение за връщане на основната роля на централната власт в управлението на образованието.

Програмата на „Има такъв народ“ също се обявява за демонтиране на настоящия модел на финансиране на училищата. Не става ясно обаче точно каква е алтернативата, отвъд „който гарантира еднакъв старт в качеството на образованието“, и по тази причина не можем да коментираме по същество съдържанието ѝ. Спорно е предложението за въвеждане на мандатност на директорите – видно, мотивацията зад него е избягването на „срастване“ с поста и прокарване на път на млади специалисти към управленските позиции, но пък и създава риск от липса на конкретно познаване на учебното заведение от новите кандидати  директорите, постоянни ротации и политически назначения. Интересно е, че програмата на „Има такъв народ“ обръща специално внимание върху ролята на изпитите и външните оценявания, чиито потенциал на този етап определено не се ползва докрай.

За разлика от досегашните, партийната програма на Движението за права и свободи е пределно обтекаема; що се отнася до образованието, тя споменава единствено, че пандемията е демонстрирала нуждата от модернизация на сферата. Тъй като липсват предложения как да се случи това – а нуждата от модернизация е очевидна – няма и особено поле за коментар.

Програмата на ВМРО, до голяма степен очаквано, разглежда образованието най-вече като инструмент за патриотично обучение. Конкретните предложения на партията до голяма степен се припокриват с вече разгледани по-горе – безплатни детски градини, повишаване на заплатите на учителите, изграждане на нови детски градини. Прави впечатление обаче настояването за опазване на училищата в малките населени места, въпреки хроничните им проблеми с финансирането, достъпа до добри преподаватели и постиженията на учениците. Акцент се поставя и върху професионалното образование, но и тук конкретиката се ограничава до „модернизация“.

По-големи детайли могат да бъдат намерени в програмата на „Демократична България“. Най-видимо е намерението за увеличение на разходите за предучилищно и училищно образование до 4% от БВП, съчетано с въвеждането на механизми за оценка на качеството. И тук се обръща внимание върху осигуряването на равен достъп на всички ученици, както и на поставянето на фокус върху уменията и компетенциите на учениците. Основното поле за критика при мерките, предлагани от ДБ, е прекаленият фокус върху ролята на централната администрация в управлението на образованието и дългосрочното планиране, което често не дава оптимални резултати.

„Воля“ поставят дори по-високо разходната цел, до 5% от БВП. В тази програма моделът на финансиране се поставя под съмнение, но насоката на промяна е доста мъгливото „по-висока ефективност“, а конкретика липсва. Сред по-интересните теми в тази част от предложенията на партиите е провеждането на анализ на ролята на потребностите от професионално образование, както и по-широкото застъпване на дуалното образование, които определено биха били от помощ за подобряването на този клон на училищното образование.

Накрая, „Изправи се, Мутри вън“ предлага микс от почти всичко по-горе – 4,5% от БВП разходи за образование, повишаване на заплатите, анализ на делегираните бюджети, задържане на децата, модернизация на учебната среда, безплатни детски градини. Сред тези мерки оригинално е осигуряването на училищни автобуси, въпреки че тя е насочена не толкова към самото съдържание на образованието, колкото към подобряването на трафика в големите градове и достъпа до средищните училища в малките.

Ако трябва да синтезираме казаното по-горе, в предизборните програми основните политически партии са почти синхронизирали посланията си по отношение на образованието. Най-радикалното предложение – премахването на делегираните бюджети – идва от социалистите, но то изглежда и като най-деструктивното от поставените на масата. При повечето от останалите става дума за постепенно подобрение на съществуващия модел, а присъствието на обвързване на финансирането с резултатите в много от тях определено е добре дошло. Някои теми обаче по-скоро липсват, а е полезно да бъдат споменавани с надеждата да станат част от дебата. Най-видимите сред тях са:

• Повишаването на автономията на учителите в определянето на съдържанието, програмите и темпа на преподаване;
• Намаляване на административната тежест върху преподавателите;
• Реорганизация на училищната мрежа.

Няма да се спираме в подробности около важността на тези елементи, а само ги маркираме в стила на предизборните програми (за повече, виж, например, тук). Със сигурност дебатът около управлението на публичното образование след изборите обаче само може да спечели от тяхното включване.