Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Накъде след ударното повишаване на учителските заплати?

Автор: Адриан Николов / 30.10.2020
Оцени тази статия:

Статията е по проект на ИПИ „Намаляване на бедността и неравенството във възможностите чрез реформи в социалните трансфери и услуги”*

Добре е, когато поетите политически обещания се спазват; свикнали сме това да не случва особено често. Съдейки по заложеното в бюджет 2021 обаче, поне едно обещание ще бъде спазено – удвояването на  разходите за възнаграждения в училищното образование спрямо равнището им от 2017 година. То цели най-вече повишаването на заплатите на преподавателите до сравними спрямо останалия трудов пазар равнища и привличане на млади кадри към професията. Това обаче по никакъв начин не означава, че реформирането на системата на училищно образование и в частност на мястото на учителите в нея е приключило – тъкмо обратното, нормализирането на един от аспектите ѝ подчертава нуждата на реформиране и на други.

От самото начало е видно, че  „скокообразните“ увеличения на заплатите в рамките на три поредни бюджета  представляват най-вече догонване на възнагражденията на други професии със сходна квалификация, а не изпреварване на общата динамика на пазара на труда от последните няколко години. Що се отнася до привлекателността – данните на НСИ за преподавателския състав сочат ръст в броя на учителите във възрастовата група 25-34 години. От гледна точка на интереса към насочените към преподавателска професия специалности, откак започна повишаването на заплатите някои университети съобщават за повече младежи, които се ориентират към тях (например тук, или тук). Въвеждането на допълнителни стипендии  за студентите в педагогически специалности също не вреди, въпреки че на този етап предвид размера им надали това играе определяща роля при вземането на решения от страна на кандидат-студентите.

Това обаче далеч не означава, че е намерено крайно решение на проблема с недостига на преподаватели. Той има поне две отделни измерения – от една страна, застаряването на професията означава, че в идните години все повече активни днес преподаватели ще се пенсионират. Въпреки забележимите подобрения в интереса и включването на младежи в професията, те далеч не изглеждат достатъчно, за да запълнят бъдещите дефицити. От друга, все по-непривлекателни за младите преподаватели стават малките училища в по-изолираните и бедни райони на страната, а нуждите на образователния процес там са идентични с тези на водещите общини.

По тези причини, самото повишаване на заплатите и плахите мерки за увеличаване на приема в педагогическите специалности надали ще бъде достатъчно за елиминиране на недостига на преподаватели, какво остава за останалите фундаментални проблеми на образователната система. Ако управлението наистина иска да адресира недостига на кадри в училищното образование, има няколко стъпки, които могат да бъдат предприети дори в настоящия контекст:

  • Повишаване на автономията на учителите в определянето на съдържанието, програмите и темпа на преподаване. Съдейки по промените в подхода към структурирането на съдържането от миналата есен, които премахнаха някои административни пречки, тази идея не е чужда на образователните власти. Ако целта е обаче на преподавателите наистина да се даде поле за изява, то е необходимо премахването на стриктните учебни програми като цяло, и заместването им с широки рамки. Преподавателската дейност, в крайна сметка, е най-вече творчески процес, който следва  да се води както от таланта на отделния учител, така и от потребностите на отделните ученици; настоящият контрол от страна на държавата обаче свежда преподавателя до изпълнител на строго предначертани схеми. Създаването на повече възможности за инициатива и творчество може само да направи професията по-привлекателна.
  • Намаляване на административната тежест върху преподавателите. Понастоящем, учителите прекарват значителна част от времето си във водене на документация, немалка част от нея свързана с едно или друго административно изискване към работата им. Свиването на административното бреме от една страна би им позволило да съсредоточат по-голяма част от вниманието си върху провеждането на по-качествен и ползотворен учебен процес, a от друга би премахнало една от най-отблъскващите части на работата. Немалка роля в тази посока следва да играе и все по-обхватната дигитализация на администрирането на образованието.
  • По-широко застъпване на обучението на учителите и продължаващото им образование. В момента професионалната квалификация на преподавателите в хода на работата им се случва най-вече проформа, и понеже дава малък бонус върху заплатата. Училищата трябва да поставят по-голям фокус върху кариерното развитие на кадрите си и да продължават да инвестират в тях далеч отвъд четирите (или шестте) години във висшето училище. Фокусът върху съвременните образователни тенденции и подобряването на уменията на преподавателите не само може да подобри съществуващия образователен процес, но и да привлече към професията онези, сред чиито основни цели е себеусъвършенстването.
  • Реорганизация на училищната мрежа. Това адресира най-вече проблемите с насочването на подготвени преподаватели към региони с по-нисък стандарт на живот. Колкото повече деца бъдат могат да бъдат транспортирани до по-големи училища (за които, впрочем, знаем и че постигат по-добри резултати, поне на зрелостните изпити), на толкова по-малко учители ще се налага да работят в малките, обезлюдяващи се населени места.
  • Обвързване на високите резултати със заплащането. Като част от крайно необходимата по-широка реформа към финансиране на публичното образование въз основа на постигнатите резултати, разумно е и отделните преподаватели да получават бонуси на същия принцип. Това е възможно и понастоящем, но обхватът му е прекалено малък, за да има смислено влияние върху мотивацията на учителите за работа.

Разбира се, заплатите и мястото на учителите в образователната система са само част от образователния бюджет за 2021  година и обновената средносрочна бюджетна прогноза. Останалите обаче са най-вече очакваното повишаване на разходните стандарти, финансирането на задължителното предучилищно образование, пари за ремонти и подобряване на материалната база – все нужни неща, но никое от тях не представлява особено революционна промяна в училищното образование. С други думи, големите реформи остават за следващия път.

 

*Проектът „Намаляване на бедността и неравенството във възможностите чрез реформи в социалните трансфери и услуги” се изпълнява от ИПИ с финансова подкрепа в размер на 193 541 евро, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Намаляване на бедността и неравенството във възможностите чрез реформи в социалните трансфери и услуги” е да повиши знанието и разбирането за неравенството във възможностите, ефективността на социалните трансфери и социалните услуги на местно ниво, както и да провокира дебат за цялостна промяна в социалната политика в България.

 

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Институт за пазарна икономика и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България (http://www.activecitizensfund.bg).