Лозя, вино и регулации

Българският лозаро-винарски сектор е изправен пред сериозни предизвикателства. Лозовите насаждения са намалели почти двойно за последните десет години – от 139 хил. ха. през 2001 г. до 78,5 хил. ха. през 2011 г. Производството на грозде съответно спада от 431 хил. тона на година до около 220 хил. тона. Въпреки че износът на вино постепенно нараства – с 2,6% за 2011 г. спрямо 2010 г. и с 12,7% за първото тримесечие на 2012 г., лозаро-винарският сектор остава значително под потенциала си при растящ международен пазар, движен от нарастващо търсене в развиващите се държави.

При тази ситуация е от изключителна важност регулаторната рамка на сектора да създава подходяща среда за развитие на предприемачеството в условия на честна конкуренция и с минимални административни тежести. Що се отнася до защитата на потребителите, най-добрият вариант е да се акцентира върху последващия контрол, тъй като само по този начин може да има ефективни санкции за недобросъвестните производители, без това да създава допълнителни тежести за изрядните изби. За съжаление обаче, както и в много други браншове (например млекопреработвателния сектор – за подробности виж тук), Министерство на земеделието и храните върви точно в обратната посока.

Малко история

С развитието на агронауката в навечерието на Първата световна война химията навлиза в земеделието и се появяват синтезираните торове. Техният принос в увеличаването на производството не може да се оспори. Произвеждащи се лесно и сравнително евтино, синтезираните торове се налагат като ефективен инструмент. Тяхното откриване променя значително навиците, практиките и преди всичко – подхода в земеделието.

Индустриализирането на винопроизводството и масовизацията на пазара мотивират целенасоченото въздействие върху добива на грозде и процеса на винопроизводство. Целта е да се осигури необходимият добив и санитарното качество на виното, независимо от капризите на времето, да се коригират някои недостатъци и да се задвижи производство, адекватно на потребностите на пазара.

Проблем би могъл да възникне по отношение на съхраняване на автентичността на виното, но и в този случай няма еднозначен отговор. В основата на налагане на представата за вкусовите качества на дадено вино, независимо от изтъкнатите намерения за съхраняване на културната идентичност, в много случаи се откриват едни или други икономически интереси и търсене на предимства.

Добрите намерения и трудните отговори

Прогресът има и своята негативна страна. Технологията позволявана недобросъвестните производители и търговци да се възползват, за да фалшифицират цялостно или частично виното с цел продуктова измама. В този контекст основният момент, който привлича общественият интерес и мотивира законодателя, е защитата на потребителите от евентуалните фалшификации на продукта вино, т.е. от заблудата, че се купува продукт, резултат на естествен ферментационен процес на гроздето, а не в резултат на други, не толкова ясни за консуматора процеси. В повечето случаи този род злоупотреби са резултат от икономически причини, от страха на винопроизводителите дали ще се справят с новите изисквания и ситуации или просто от първична реакция спрямо ситуацията. В немалка степен става въпрос за манталитет и култура.

Логично възниква въпросът: какво трябва да се направи? Ако решението е да се забранява, то какво трябва да се забранява? Ще се решат ли проблемите чрез създаване на детайлно разписана регулация, определяща всеки аспект на винопроизводството и търговията с вино и административна система, осигуряваща приложението на регулациите? Или това ще стане чрез доверяване на „невидимата ръка“ на пазара?

Прекаленото утежняване и бюрократизиране на процедурите едва ли би довело до подобряване на цялостната ситуация в бранша. Например в редица страни, между които и Франция, се констатира, че извършваните проверки са повече документални и невинаги се осъществява ефикасен контрол на крайните продукти.

Аналогично е положението в България. Преобладава мисленето за необходимост от активно вмешателство на държавата чрез детайлна регулация и администрация. Афишираните намерения са добри: хармонизация с европейското право, съобразяване с бизнеса, засилване на контрола и превръщането му в ефективен и резултатен, намаляване на бюрокрацията, защита на потребителите. Изключителното увеличаване на правомощията на Изпълнителната агенция по лозата и виното (ИАЛВ) се мотивира с желанието контролът да не остава само на хартия, а да е повсеместен – от лозята до ресторантите и търговските обекти.

Тревожен е въпросът обаче доколко разписаните намерения, целящи синхронизация и европейски формат на законите ни, няма да спънат свободната конкуренция на производителите. Разходите на производителите, свързани със спазването на множеството детайлни и обемни изисквания струват скъпо както на производителите, така и на обществото като цяло. На практика, под благовидния предлог за защита на потребителя, се защитават явни интереси с антиконкурентен характер, свързани със съхраняване на статуквото и на доминиращо положение.

Сложните процедури, разписани в новия Закон за виното и спиртните напитки, огромните ангажименти и правомощия на съответните структури сякаш ги сакрализират, вдъхват респект и вероятно въздействат върху винопроизводителите. Претенциите за европейския вид и формат на закона отварят вратата за избуяване на плевелите на негативните български стопански практики, убиващи мотивацията и унищожаващи ефекта от самата дейност.

Масовизацията на пазара изгражда продукта в съответствие с маркетинговата логика. Продуктите, предназначени за масовия пазар, се опират на познаване на пазарните вкусове, на търсените обеми и ценови параметри, на изграждането на логистични и покупателни структури. В този смисъл и изобщо при използването на съвременните технологични средства е препоръчително контролът да се завиши в по-голяма степен при крайния продукт в търговската мрежа, отколкото при производителя. Съвременните лабораторно-диагностични методи позволяват контролът при крайния потребител да е надежден и лесно достъпен. В такъв случай производителят и търговецът на вино ще бъдат мотивирани сами да произвеждат качествени и автентични вина, които ще се купуват от осведомения потребител, а не да рискуват с вложения, които могат да загубят.

За да бъде винопроизводството у нас пример за съчетаване на съвременните изисквания и традициите, не трябва да се отприщва онази специфична „изобретателност” на българския стопанин да преодолява пречките, да прескача бариерите и да действа по своему. Огромната енергия, която би се разпиляла в тази насока, може да се събере и насочи именно към разгръщането на производствения потенциал.