Закон за потребителския кредит = закон за по-скъпи и по-недостъпни кредити

Преди дни парламентът започна да разглежда и гласува на второ четене промени в Закона за потребителския кредит, които, ако се съди по текстовете, целят да защитят кредитополучателите от алчните банки и други кредитори, които трупат несметни богатства на гърба на наивни и ниско образовани клиенти. Ако текстовете минат второ четене и в пленарна зала (което към момента изглежда повече от вероятно), обаче, те ще имат следните логични последствия:

1/ Отрязване на достъпа до бързи, оборотни кредити на най-нискодоходните групи, за които тези кредити, макар и на висока цена, са единствен шанс за свързване на двата края и посрещане на непредвидени разходи. Тези граждани така или иначе и в момента нямат достъп до банков кредит, тъй като не могат да представят нужното обезпечение и доказателства за постоянен доход над определен размер. С поправките всъщност тези групи ще бъдат тласнати към търсене на кредити от нелегални лихвари, при които правната защита на кредитополучателя е нулева.

2/ Цялостно поскъпване на кредитите, което да обезпечи банките срещу по-високия риск за тях, произтичащ от приетите текстове.

Нека да разгледаме в детайли гласувания законопроект, за да стане ясно откъде произтичат по-горе споменатите ефекти.

• На първо място, промените приравняват правно т.нар. бързи кредити (до 400 лева) към всички останали потребителски кредити. Това означава, че тези кредити ще подлежат на цялостната регулация и контрол, на които подлежат и по-големите кредити, т.е. много е вероятно да поскъпнат, за да отразят бремето от допълнителните изисквания.    
• На второ място, банките вече няма да могат да събират няколко вида такси, а именно – такса за „действия, одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление”. В същото време, обаче, в промените изрично е упоменато, че банките могат да събират такси и комисионни за допълнителни услуги. Любопитно е защо някой в парламента си мисли, че таксите за управление, усвояване и т.н., които в момента се събират, няма да продължат да се калкулират по един или друг начин и след приемането на законопроекта? Дали ще се казват такси за допълнителни услуги или ще бъдат включени в лихвата[1] не е от особено значение. Пределно ясно е, че банката ще намери един или друг начин за компенсация на своите административни разходи по разглеждането и управлението на кредита и записването на един такъв текст, който забранява определени такси, е колкото наивно от страна на законодателя, толкова и ненужно.
• Банките няма да имат право да записват в договорите за ипотечни кредити клауза за дължима наказателна лихва при предсрочно погасяване на кредита от кредитополучателя, ако погасяването се случи поне 12 месеца след отпускането на кредита. След транспонирането на европейската директива за потребителския кредит на банките им бе отнета възможността да начисляват наказателна лихва при предсрочно погасяване на потребителски кредити. С новите текстове това вече се прави и за ипотечните заеми. Въпросът е доколко могат да се приравняват тези два типа кредита (потребителски и ипотечни), при положение, че вторите обикновено са по-дългосрочни и за по-големи размери. Т.е. при ипотечните кредити в общия случай говорим за по-дългосрочен ангажимент на банката. Смисълът на наказателната лихва е от една страна да покрива разходите на банката по набирането и подсигуряването на дългосрочен ресурс за кредита (този ресурс може да идва от депозити или от дългосрочен заем за банката от банка-майка/банков синдикат), а от друга – поне отчасти да компенсира пропуснатите ползи за банката от предсрочното погасяване на кредита. И в момента някои банки не начисляват наказателна лихва при предсрочно погасяване, но това е тяхно решение и е резултат на силната конкуренция в сектора. Пазарната логика предполага, че кредитополучателят ще избере този кредит, който, от гледна точка на неговите намерения (предсрочно погасяване или изплащане до падеж), ще бъде най-изгоден за него/нея. Всяко такова грубо вмешателство в ценообразуването на кредита от страна на банката, отново, може до доведе само до едно – поскъпване на кредита (т.е. по-висока лихва и други такси), с което да се компенсира риска от предсрочно погасяване.
• В желанието си да защити кредитополучателите от едностранна и непрозрачна промяна на лихвения процент от страна на банките, законодателят е предвидил и текстове, които да предвиждат ясна методика за  определяне на лихвения процент. Според промените лихвеният процент ще трябва да се състои от две компоненти – референтен лихвен процент и фиксирана надбавка. Референтният лихвен процент трябва да е или пазарен индекс (Софибор, Юрибор или Либор), „или комбинация от тях и/или индикатори, публикувани от БНБ и Националния статистически институт.“ Т.е. компонентите на референтния лихвен процент ще са обусловени изцяло от динамиката на пазара и макроикономическата среда и няма да зависят от банката. Фиксираната надбавка, от своя страна, ще се определя изцяло от банката и би следвало да съдържа в себе си печалбата за банката, кредитния и всички други рискове (странови, валутен и т.н.), по конкретния кредит, както и разходите на банката, невключени в таксите и комисионните.Като цяло, и в момента банките определят лихвените си проценти по сходна с описаната в закона схема – цена на ресурса (която обикновено е обвързана с лихвите по депозитите и лихвите на междубанковия базар) плюс надбавка. Голямата промяна в законопроекта е, че оттук насетне банката няма да има правото да променя фиксираната си надбавка през целия срок на кредита. Т.е. дори и примерно валутният или кредитният риск да се повиши след няколко години, банката няма да има право да го отрази във вече отпуснати кредити. Всичко това предполага, че банката, с цел минимизиране на потенциалните загуби при неблагоприятни сценарии, ще завиши максимално тази фиксирана надбавка още при отпускането на кредита. Това е всъщност единственият начин да се застрахова срещу по-големия риск, особено при по-дългосрочни кредити. С две суми резултатът, отново, ще е по-скъп кредит.
• Въвеждането на таван на т.нар. годишен процент на разходите (ГПР): според изненадващо внесените в последния момент текстове, годишният процент на разходите (лихва плюс всички такси) не може да е по-висок от 5 пъти законната лихва по просрочени задължения. В момента тя е 10% плюс основния лихвен процент (0,4%), или общо 50,4%. Дори и за някои от депутатите, които са вносители на другите текстове в законопроекта, е пределно ясно, че това ограничение автоматично забранява част от кредитния пазар, а именно – този на т.нар. бързи кредити. На този пазар ГПР обикновено е трицифрено или дори четирицифрено число заради високия риск от непогасяване на кредита и заради кратките срокове, за които се отпускат тези кредити. Т.е. с тази разпоредба всъщност най-бедните кредитополучатели, които прибягват до бързи кредити, когато са притиснати до стената, вече ще бъдат оставени с единствената опция да търсят кредити от нелегални лихвари, където условията са далеч по-неблагоприятни, а правна защита на кредитополучателите изобщо не съществува.
• Не на последно място, при ипотечните кредити кредитополучателят ще има възможност да избира дали при принудително изпълнение (т.е. при невъзможност да изплаща кредита) да е отговорен само до размера на ипотекираното имущество или да е отговорен до размера на цялото си имущество по Закона  за задълженията и договорите. Т.е. ако избере първата опция, която в общия случай ще бъде предпочитана от кредитополучателя, то тогава банката ще продаде ипотекираното имущество по пазарната цена към момента, независимо дали е по-висока или по-ниска от кредита, и ще заличи кредита. В момента след продажбата на имуществото кредитополучателят остава отговорен за погасяване на остатъка от кредита, ако такъв има (заради понижаване на цените на ипотекирания имот). Без да разглеждаме философския въпрос дали е справедливо или не кредитополучателят да остава отговорен за покриване на кредита след разпродажбата на ипотекираното имущество, в случаите, когато приходите от продажбата не покриват целия дълг, новата разпоредба очевидно прехвърля изцяло пазарния риск от промяна на цената на имуществото от кредитополучателя към банката. Този риск, отново, няма как да се отрази по друг начин на ипотечните кредити, освен да ги оскъпи.

В крайна сметка промените в закона за потребителския кредит, в търсене на една по-силна защита, всъщност правят „мечешка услуга” на кредитополучателите. Най-бедните ще бъдат отрязани изобщо от легалния кредитен пазар, а останалите най-вероятно ще плащат много по-висока цена на кредитите си като компенсация за по-високите рискове, които ще трябва да се поемат от банките. Дали законодателят си мисли, че този резултат наистина е в услуга на кредитополучателите?

[1] в така наречената фиксирана надбавка, която е част от кредита и която всъщност включва рисковия компонент, разходите на банката и печалбата й