Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

За добрите – повече пари, а за лошите – повече пари

Автор: Филип Колев* / 17.09.2010
Оцени тази статия:

Това изглежда ще гласи новият закон на Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) за финансирането на средното образование в България, поне според изказването на Анелия Андреева от Националния институт за обучение на директори. А откъде ще дойдат тези повече пари е отделен въпрос.

Рядко се случва в едно изречение да се съчетаят голяма част от проблемите в една система. Изказвания като това на г-жа Андреева (виж тук) са ясен симптом за липсата на ясна логика и йерархия от приоритети. А когато липсват цялостна концепция и приоритети, то няма как да се очаква забележимо подобрение във функционирането на образованието или държавата.

От край време всяко правителство започва своя квази-реформа в образованието, базирана на половинчати принципи. Вместо да се изградят устойчиви основи за развитие на образованието в България, се спори предимно около несъществени за системата като цяло елементи – кой колко точно пари да получава, къде колко училища да има, колко часа да се отделят за даден учебен предмет и т.н. Междувременно, качествена промяна почти не се забелязва, а хаосът, който се създава, тормози и родители, и ученици, и учители.

Парите далеч не са най-належащият проблем и дори да ги имахме в изобилие, пак нямаше да можем да решим като с магическа пръчка тежките проблеми на родното образование.

Пари трябват на всички. За да се предостави качество, на образованието е нужна инфраструктура, квалифицирани и постоянно квалифициращи се учители, безпристрастно оценяване на резултатите и т.н. Проблемът с подобни аргументи, като изложените от г-жа Андреева, е, че те са субективни. Когато се тръгва от такава гледна точка, а не от основополагащите принципи, се стига до противоречия и неустойчивост. Например, бихме могли да дадем следните доводи:

·         На лошите училища трябва да им се дават повече пари, за станат по-добри;

·         На лошите училища трябва да им се дават повече пари, защото е по-ефикасно – с по-малко ресурси те ще постигнат по-добри резултати, тъй като да си догонващ е по-лесно;

·         На лошите училища трябва да им се дават повече пари, защото техните ученици са уязвими, а наш дълг е да защитим всички и да им дадем равни възможности.

 

А защо аргументите да не са с обратен знак? 

·         На лошите училища не трябва да им се дават повече пари, защото те са доказали, че са неефективни и ще ги пропилеят;

·         На лошите училища не трябва да им се дават повече пари, за да имат стимул да се поправят и да докажат, че заслужават повече средства;

И така до безкрай.

Добрата новина е, че до края на годината предстои да се запознаем с чисто нов закон за училищното образование. Лошата – че такива се появяват средно на всеки 4 години и те всички споделят някои черти като нетрайност и неефективност. Това, което може да направи този закон по-различен и да доведе до действителни забележими резултати, е принципът: „по-малко държава, повече пазар“.

Нужни са две важни уточнения, понеже в съзнанието на много българи образованието е светиня, а държавата има „свещен дълг“ сама да го брани и доставя на нуждаещите се.

Първо, въвеждането на пазарни принципи не означава отричане на ролята на държавата в системата на образованието (на този етап нито една страна в света не може да си позволи подобен експеримент). Второ, когато говорим за пазара, трябва да си даваме ясна сметка, че това сме ние, т.е., твърдението „пазарът решава“ е еквивалентно на „родителите, децата, учителите решават“ (а не който се случи да е министър на образованието към дадения момент).

Това може да се постигне по няколко начина, като основни акценти следва да бъдат предоставянето на избор на родителите и децата, както и автономия и гъвкавост на училищата.

„Парите следват ученика“ е отличен пример за пазарно решение на проблема с финансирането на образователните институции. В този случай, родителите, които при избор на училище разглеждат комплекс от фактори, които показват каква би могла да е бъдещата реализация на децата им, решават кое училище е добро и кое не. В момента в България този принцип е в сила посредством делегираните бюджети, но се отнася само до държавните и общински училища в страната, което прави частните конкуренти скъпи (тъй като за държавните плащаме всички без изключение). А без реална конкуренция борбата е преди всичко за парите на държавата, а не толкова за предоставяне на децата на знания и умения за справяне с живота и предизвикателствата на 21-ви век.

Даването на повече свобода на ръководствата на училищата да контролират дейността си, гъвкавост при наемане и освобождаване на учители, повече автономия при определянето на учебния план и методите на преподаване и прозрачност относно резултатите от образователния процес са необходими, за да се даде тласък на българската просвета. Заложените от министерството идеи в тези насоки, както и за децентрализация, публичност на резултатите от външното оценяване, по-активна роля на българската общественост и повече интерактивност на обучителния процес звучат обещаващо.

Практиката обаче ни е научила да бъдем предпазливи и да не прибързваме с даването на оценки преди да е налице краен вариант – а той може да съдържа елементи, които да обезсилват положителните му страни. От думите на Анелия Андреева се разбира, че и този закон едва ли ще е лишен от вътрешна противоречивост, която отново може да подкопае усилията на правителството.

 

* Стажант в ИПИ

 

***

Статията е част от кампанията на ИПИ "Разходите на българската държава"