Съпротива срещу всяка препоръка по пътя на стабилността

От изявленията на  европейския комисар по правосъдие Вера Йоурова се потвърждава тезата за предстояща обвързаност на средствата от европейските фондове със състоянието на съдебната власт в страните от ЕС. Така, ако страна-членка на Съюза не гарантира независимо правосъдие, няма да получава пари. Независимото правосъдие, елемент от организирането на управлението под формата на правова държава, не е абстрактно понятие от документ на брюкселски чиновник. Неговите признаци са обществен ред, при който се спазват правата на гражданите, всички са равни пред закона и има стриктно разделение на властите, а политическото влияние над съда е изключено. Преведено на разбираем език това означава силният нравствено да живее нормално, а човекът с неправомерно поведение да си получи заслуженото. Силният физически, икономически и политически да няма преимущество, а общественият ред  да дава равенство пред закона на всички.

Желаното състояние на българското правосъдие се очакваше да бъде постигнато още по пътя на присъединяването на България към ЕС. В преговорния процес трябваше да се реформира законодателството и прилагащите го институции. За целта страната получаваше препоръки за реформи от високо ниво чрез:

• Комисията за демокрация чрез право към Съвета на Европа (наричана Венецианска комисия, ВК) в областта на правосъдието и вътрешния ред,
• предварителен ежегоден мониторинг на правосъдието, който, поради неуспех, прерасна в ежегоден Механизъм за сътрудничество и проверка.

Стандартите на ВК са възприети за релевантен стандарт от EС. За България в редица случаи двата инструмента са прилагани съвместно. Препоръките на ВК задават минималния стандарт за организация на устройството на съдебната власт или на отделни институти от нея. Всяка държава запазва правото си да развие конкретните институти съобразно своите потребности, но отчитайки минимално зададените стандарти.

Смисълът България да получава препоръки от утвърдените международни институции в областта на правосъдието е в това в обозрим исторически момент българските съд и прокуратура да отговарят на стандартите на западните демокрации. Оттам правоохранителните и правораздавателните институции се очаква да дават толкова сигурност, колкото имат гражданите на страните от Стария свят. Реципрочно, сигурността за човека се трансформира в спокойствие и предвидимост за инициативите му, тоест добри условия за живот и добра среда за предприемачество.

Като реакция срещу Брюксел водещи лица от управляващата коалиция се възпротивиха на формулата „пари срещу независимо правосъдие”. А поводи за съпротива има. Правната програма на ИПИ неотдавна направи обобщен доклад на адресираните и неизпълнени препоръки на ВК по тематични области (пълен текста на доклада вижте тук). Две  от най-проблемни сфери са и най-важни за всяка една съдебна власт. Ето какво още има да се свърши по тях и не е направено:

Премахване на политическото влияние във Висшия съдебен съвет (ВСС) и независимост на съда

Когато е избран модел на ВСС като българския, в който са представени и останалите клонове на властта (законодателна и изпълнителна), то устройството на самия ВСС трябва да гарантира защитата на независимостта на съдиите. Целта е да не се допуска натиск и намеса при решаване на въпросите за подбора, повишаването и дисциплинарното наказване на съдиите от останалите клонове на властта (законодателна и изпълнителна).

При оценката дали даден съд е независим следва да се вземе предвид Европейската конвенция за правата на човека и в частност правото на справедлив съдебен процес. Европейският съд по правата на човека в своята практика приема, че трябва да се вземат предвид четири критерия относно независимостта на съда:

• начинът на назначаване на членовете на съдебния състав,
• техният мандат,
• наличието на гаранции срещу външен натиск,
• въпросът дали съдът се произнася независимо, без конфликт на интереси и на база на вътрешно убеждение.

При състав на ВСС, в който значителен брой или половината от изборните му членове се определят от Парламента (единадесет от членовете му) или представляват несъдебни функции, това дава възможност за политическо влияние над съдебната власт.

Венецианската комисия отчита като неизпълнена основна препоръка: не по-малко от половината от членовете на съдебния съвет трябва да бъдат съдии, избирани пряко от съдиите от всички нива на съдебната власт. Настоящата организация на ВСС, въпреки промените в Конституцията от 2015 г., не отговаря на тази препоръка. Така съдиите, избирани от съдии, са нетно малцинство в съвета: те имат само 6 гласа от 25.

Също така в съдийската колегия съдиите, избрани пряко от съдии, представляват по-малко от половината от всички членове: от 14 членове на съдийската колегия само 6 се избират пряко от съдиите. Препоръките остават неизпълнени.

Като алтернатива на статуквото ВК предлага „съдийската колегия да бъде компетентна да предлага за назначаване председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, а общите събрания на съдиите във ВКС и ВАС да упражняват правомощието да правят предложения за поста председател на съответния върховен съд.” Тази препоръка също към момента не е изпълнена[1].

Организация на прокуратурата. Статут и правомощия на главния прокурор

Включването на главния прокурор като член по право на Висшия съдебен съвет поражда особени опасения за „смразяващ ефект върху съдиите и потенциална заплаха, тъй като главният прокурор е страна в много от делата, които подлежат на решаване именно от съдиите и неговото присъствие в съвета създава риск – поради йерархичния характер на прокуратурата, другите членове от прокуратурата могат да се чувстват задължени да следват позициите, възприети от главния прокурор.[2]”

Правомощията на главния прокурор се разглеждат като твърде широки. Всяко искане за свалянето на неговия имунитет всъщност би могло да бъде направено единствено от него самия. Това се разглежда като законова празнота, която не може да остане безадресна.

Едно от основанията за освобождаване предполага влязла в сила присъда, а поради монополното положение на главния прокурор спрямо разследването той може да прекрати разследване срещу себе си. Другото основание за освобождаване, а именно неизпълнение на служебните задължения, също е трудно за прилагане и остава теоретична възможност. Това се дължи главно на силната позиция на главния прокурор в системата на прокуратурата и в рамките на Висшия съдебен съвет. Дори ако приемем, че няма нужда да се извърши специално разследване на действията на главния прокурор и че Инспекторатът има волята и ресурсите за събиране на доказателства, то има малко шансове за това такава инициатива да бъде успешна във ВСС, тъй като главният прокурор има достатъчно правомощия да предотврати такъв случай.

Комисията отбелязва, че членовете на ВСС с кариера на прокурори, след приключване на мандата на съдебния съвет, се връщат в системата на прокуратурата и това отново ги превръща в йерархично подчинени на главния прокурор. Освен това нищо в закона не възпрепятства главният прокурор да задейства проверки по отношение на предишната работа като прокурори на членове на ВСС, докато изпълняват мандата си.

Венецианската комисия потвърждава, че реформирането на механизмите за отчетност и отстраняване на главния прокурор не изисква симетрично въвеждане на огледални процедури за председателите на върховните съдилища, а по настоящем точно такава грешна концепция се застъпва. Докато съдиите трябва да бъдат независими, то тази концепция не е напълно приложима към прокурорите. При тях по-точно е да се говори за „автономия“, а не за пълноценна „независимост“ на прокуратурата.

В заключение

Сериозността на въпросите и дълбочината на проблемите няма как да не оставя  усещането, че последните близо 20 г. исторически са изгубено време за страната ни. И няма как страните от ЕС, изградили обществата си на основа на законността, а не на хаоса, да не са против това да продължава.

Венецианската комисия не ориентира своите препоръки по най-ниския общ знаменател на съществуващите системи, а се съсредоточава върху това, което според нея е необходимо за пълно съответствие с европейските стандарти. Към настоящия момент България трудно покрива и низините за независимо правосъдие.

Конституцията и законите са живи документи, развиващи се заедно с обществото. Но за да се вдъхне необходимият съдържателен живот на законите и Конституцията, са нужни политици с воля за промяна, а не немотивирана, но шумна съпротива. А смелите законодателни действия изискват и управление, гарантиращо безпристрастно и последователно прилагане.

Разбира се, обвързването на еврофондовете с върховенството на правото крие особен риск. Така несподелящите концепцията за независимо правосъдие и правова държава политици у нас могат лесно да преминат към рязък геополитически завой – авторитаризъм по евразиийска уклон и репресия срещу инакомислещия човек. Но е време България да покаже ще се държи ли като дете, склонно на геополитически сръдни поради спрени джобни, или ще бъде зрял участник в демократичните процеси.

[1] Виж Становище от 2017 г.

[2] Пак там.