Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Синдикална демокрация

Автор: Петър Ганев / 25.11.2011
Оцени тази статия:

През последните дни синдикалното опълчение в страната започна да извира отвсякъде – не се движат влакове, сипят се заплахи и се готвят протести, а синдикалните лидери са на турне при депутати, министри и разбира се, премиера. В основата на напрежението е предложението за покачване на пенсионната възраст – тема, която синдикатите считат за своя и не признават правото на други да разсъждават по нея. Нещо повече, с последните си изказвания синдикатите вече публично признаха, че искат да се ограничат законотворческите правомощията на депутатите (избрани от народа) и да се прехвърлят такива към т. нар. тристранка.

През годините поведението на синдикатите неизменно е в посока на придобиване на повече власт – чрез регламенти в Кодекса на труда, чрез колективни трудови договори и тяхното разпростиране, чрез минимални осигурителни прагове, чрез засилваща се роля на тристранката. По всяко едно от тези направления се наблюдава сериозно движение. Кодексът на труда става все по-дълъг и обхватът му се разширява (с регулиране, например, на надомната работа), колективните трудови договори се превърнаха в приоритет за синдикатите (липсата на такъв е и официалната причина за стачката в БДЖ) и се постигна тяхното насилствено разпростиране в няколко сектора, осигурителните прагове ежегодно се покачват, тристранката пък вече обсъжда всякакви въпроси (например пакета с анти-кризистни мерки от 2010 г.) и го играе като второ правителство или парламент. Всичко това често се представя като нормална европейска практика или диалог между социалните партньори, но всъщност става дума за придобиване на власт по втория начин – не с избори, а чрез законови и процедурни хватки.

Една такава теза е винаги трудно да бъде доказана, особено пред недотам заинтересован слушател. В крайна сметка, хората имат и по-важна работа (например да работят и да издържат семейство) от това да следят постоянно какво се случва в тристранката или как се разпростират колективните трудови договори. Ето че сега тезата вече няма нужда от доказване, тъй като се доказа сама. Синдикатите стигнаха дотам, че на практика показаха истинското си лице и разкриха искреното си желание да абсорбират власт.

На последното провалено заседание на тристранката, председателствано от министър-председателя, синдикатите официално са представили своите предложения за ограничаване възможностите на депутати да променят закони и за превръщане на тристранните споразумения в норми. Синдикатите са предложили:

  • Да се ограничи законотворческата дейност на депутатите, която засяга трудови и осигурителни проблеми, плюс такива на жизненото равнище, тоест всичко обвързано с доходите. С други думи депутатите, според предложението, няма да имат власт по тези въпроси, а всяко такова решение ще идва от тристранката;
  • Споразуменията между социалните партньори да придобиват стойност на норма, тоест да бъдат закон. С други думи, споразуменията на тристранката да стават автоматично закон, а парламентът да си се занимава с други теми, които нямат общо с труда, осигуряването или жизненото равнище на хората.

Тези предложения могат да бъдат прочетени в по-сух вариант на сайта на КНСБ (виж тук) или да бъдат чути в по-откровен вариант тук (виж видеото). Така направените предложения минават всякаква граница на адекватност. Синдикатите напълно сериозно предлагат да приватизират законотворческата дейност по отношение на трудовите и осигурителните въпроси. Това предложение е толкова противоконституционно, че дори излиза от обхвата на Конституционния съд – то лежи някъде извън конституцията и демокрацията.

Самата изпълнителна власт всяка седмица се разхожда до Парламента за да убеди депутатите за различни законови промени. Дори министър-председателят няма властта да приема закони и е зависим от Парламента. Самите депутати пък са в правото си на законодателна инициатива и всъщност властта е изцяло в тях. Утре те могат да гласуват какъвто си решат закон и дори да свалят правителството. Но ето че синдикатите са над тези неща – техните споразумения ще бъдат закон, а депутатите в случая не са толкова важни.

Пример е мечтата на синдикатите укриването на осигуровки да се криминализира и всеки, които не плаща осигуровки, да бъде вкарван в затвора. Тази идея присъстваше в споразумението за пенсионната реформа от миналата година и ако синдикалната демокрация бе просъществувала тогава, то сега тя щеше да е закон – не защото така са решили депутатите, а защото споразумението щеше да е норма. Така би работила синдикалната демокрация.

Самата идея укриването на осигуровки да се криминализира вече бе пробвана преди повече от 10 години и бе обявена за противоконституционна от Конституционния съд. Решението № 14  на КС от 23 ноември 2000 г. е красноречиво: правото на труд стои над правото на обществено осигуряване. В решението на КС пише, че „държавата е длъжна да гарантира това право (бел. ред. правото на труд и възнаграждение), а не да създава юридически пречки пред съществуването му”.

Всъщност, конституционните противоречия на синдикатите и различни форми на „социален” диалог са позната тема – преди няколко месеца Конституционният съд обяви за противоконституционно присвояването на лични партиди от професионалните пенсионни фондове. Решението № 7 на КС от 31 май 2011 г. звучи направо обидно за поддръжниците на присвояването – отхвърля не само текстовете, но обявява за несъстоятелни изпратените становища в подкрепа на промените. В решението на КС ясно е записано, че „държавата е излязла извън допустимите граници на императивна регламентация на осигурителните правоотношения...”.  

Имайки предвид синдикалните неволи с Конституционния съд, нищо чудно скоро да видим ново предложение – КС да не се произнася по трудови и осигурителни въпроси, тъй като това е приоритетно синдикална тематика и не ѝ е работа на демокрацията да се намесва...