Сбъркана политика на доходите помпа безработицата*

Статията е публикувана за първи път със съкращения във в-к Труд на 17 август 2012 г.

 

Дебатите около Бюджет 2013 започнаха бурно и още отсега се фокусираха върху т. нар. политика на доходите. Този фокус определено си заслужава, но притеснително е, че всички говорят за доходи, а никой не говори за работа, тоест за нови работни места и заетост. Подобно залитане на дебатите донякъде се обуславя от мита, че проблемите на българите се коренят в ниските доходи и ако някак покачим заплати, пенсии и помощи, всичко ще се оправи и ще забравим за кризата. Подобно схващане остро контрастира с действителността – фундаменталната причина за бедността в страната е липсата на работа, а не нивото на заплащане. През последните години тази пряка зависимост между заетост и бедност стана особено видимо, след като заетостта се срина и много български семейства обедняха. Това всъщност бе и големият удар на кризата – по работните места, а не по заплатите.

Докато всички говорят за замразени заплати и пенсии, заетостта устойчиво върви надолу. В най-добрите месеци на 2008 г. коефициентът на заетост (20-64 г.) беше надскочил 70-те процента, докато през първото тримесечие на 2012 г. вече се срина до 61%, което е най-ниското ѝ ниво за последните 6-7 години. Казано по-просто, кризата замрази доходите и остави близо половин милион българи на възраст между 20 и 64 години без работа. На фона на всичко това да си говорим за заплати и да пренебрегваме заетостта e просто глупаво.  

Всъщност някакво естествено противопоставяне между политиките за доходи и заетост няма. Подобно противопоставяне се обуславя от странното разбиране за т. нар. политика на доходите, което взима връх в страната ни. Налага се разбирането, че доходите в страната зависят предимно от решенията на правителството, като то може както да ги замразява, така и да ги покачва. Веднъж като се влезе в тази риторика, въпросите за това какъв е доходът, откъде идва и кой го плаща не са от значение – правителството (и „социалните партньори”) ще се погрижат за неговото покачване. Именно това разбиране за „всеобхватността” на политиката на доходите е опасно и може да удари за пореден път по заетостта.

За да няма директна колизия между политика на доходи и заетост, следва да се спазва един много прост принцип: Правителството (и прилежащите му функционери) следва да покачва или замразява само тези доходи, които се плащат с публични пари. В последните общо взето се включват пенсиите, помощите, обезщетенията, както и заплатите в администрацията и другите публични сектори. Очевидно, когато нечий доход идва от хазната, то този доход е обект на правителствената политика на доходите. Това е дебат, който следва да се води всяка година на база на състоянието на икономиката и съответно на бюджета. Ако бюджетът е в рамки, има някакъв икономически ръст и се оптимизират други държавни харчове, то покачване на тези доходи е напълно постижимо.

Доходите, които се генерират в „частната” икономика обаче, не следва да бъдат плод на каквато и да е било държавна политика на доходите. Там държавата не плаща и съответно не може да казва кога и как да се случи някакво покачване. Забележете, че тук проблемът е кой взима решението, а не какви са аргументите му – имало ръст на икономиката, трябва да се компенсира инфлацията, трябва хората да имат повече пари и да се подкрепи потреблението, човешко е доходите да растат и т.н. Всички тези аргументи, били те и валидни, не са в подкрепа на това държавата да взима решения, които просто не се отнасят до публичните пари.

Очевидно в случая става дума за минималната заплата и минималните осигурителни прагове, които се определят административно, но касаят частния сектор. И двете се възприемат като инструменти на политиката на доходите, а всъщност са административно наложени решения на пазара на труда – те имат много по-голямо отношение към работните места (заетостта), отколкото към доходите. Горчивият опит от последните няколко години трудно може да бъде пренебрегнат. За периода 2009-2012 г., въпреки икономическите трудности в страната, минималните осигурителни прагове бяха административно (насилствено) покачени с около 20%. Вече знаейки, че един на всеки четирима се осигурява на или близо до минимума, едва ли можем да бъдем изненадани от резултатите – още безработица и липса на нови работни места.

Нима можеше да очакваме нещо друго? Представете си една фирма с 100 наети, в която бизнесът върви трудно и общо взето няма нови поръчки. Изведнъж управителят на тази фирма научава, че правителството е покачило минималните осигурителни прагове, което автоматично означава и увеличение на разходите му за заплати. И докато всички се питат за моралните качества на този управител, последният има съвсем практичен финансов въпрос за решаване – от нищото са се появили нови разходи, и то за най-ниско продуктивните му работници, които така или иначе са били на минимума. За някои от тях това може и да е добра новина, но други ги очаква посещение в бюрото по труда. Ето я политиката на доходите, която е сбъркана и оставя хората без работа.

Сега отново упорито се говори за покачване на минималната заплата и минималните осигурителни прагове, сякаш това ще доведе магически до изход от кризата. Забележете, че дори Европейската комисия си позволи не просто да говори за пазара на труда и производителността, а конкретно да назове минималните осигурителни прагове като проблем в България: „Трябва да бъде преразгледана системата за определяне на минималните осигурителни прагове, за да се постигне баланс между необходимостта недекларираният труд да намалее и необходимостта да се гарантира, че наемането на нискоквалифицирани работници не е прекалено скъпо”. Преведено на български, това иде да рече: „Вие хубаво борите сивата икономика, но защо си сринахте заетостта?” (виж тук). Особено в тежките години тази политика е безумие и неслучайно Комисията констатира, че кризата е засегнала предимно нискоквалифицираните работници, значително се е увеличил броят на безработните младежи и въобще дългосрочната безработица се увеличава по-бързо, отколкото в останалата част от ЕС.

Едва ли може да има спор, че административното покачване на заплати в частния сектор (и то по време на криза) ощетява заетостта. Има обаче и друг момент, който заслужава внимание. Социалните партньори налагат разбирането, че това невинаги е насилствено покачване, тъй като те били преговаряли и се били разбрали. Особено при минималните осигурителни прагове тази риторика е видима – в еди кой си сектор се разбраха за увеличението. Тъй като историята тук е дълга, нека поставим един въпрос: след като сте се разбрали и е доброволно, то защо искате да го записвате в нормативен акт? Защо трябва парламентът да превърне в закон вашата доброволна договорка? Подобно поведение по-скоро навежда на други мисли. Събрали са се представители на някои фирми и на някои работници, решили са нещо и сега очакват държавата да задължи всички в бранша да следват това решение. Ето защо не само синдикатите (които по презумпция се борят за правата на работниците), но и някои работодатели са склонни на тази игра, при която големите взимат решенията и ги разпростират на малките. Какъв по-добър механизъм за борба с конкуренцията в бранша?


Свързани публикации.