Родната полиция и прокуратура ни пазят, ама друг път

В края на юли 2016 г. в баварския град Ансбах сириецът Мохамед Далил взривява себе си и ранява още 15 души със самоделна бомба. Във видеото, което сам е записал, той декларира своята лоялност към  Ислямска държава (ИД).

На 22 март 2016 г. в Брюксел в резултат на три самоубийствени бомбени атентата умират над 30 и са ранени над 300 граждани. Още същата година белгийският съд се произнася с осъдителна присъда (лишаване от свобода за срок от 7 години) за Халед Хатаб – сириец с белгийско гражданство – за съучастие в терористична дейност. Отговорността за нападението е поета от ИД.

Какво е общото между двамата, освен Ислямска държава? Друга държава – България. Първият трябва да бъде върнат в България по Регламента „Дъблин“, по силата на който първата държава членка, пред която е подадена молба за международна закрила, е компетентна за разглеждането ѝ. В конкретния случай това е България. Това означава, че молбата за закрила на сириеца е регистрирана от Държавната агенция за бежанците у нас. От това пък следва, че българските власти[1]  със сигурност регистрират лицето, а представители на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) водят беседа, но не се усъмняват в него. Във втория случай сириецът с белгийско гражданство бяга от правосъдието в Белгия като по пътя за Сирия (накъдето се е запътил) минава необезпокоявано през България. Хванат е чак от турските власти.

Примерите са илюстративни, а не изчерпателни. Те разкриват липсата на капацитет на българските правоохранителни органи да се справят с конкретна заплаха – откриването на симптомите/проявленията на автентичната радикализация и набавянето на свързана с това информация.

Когато към горното се добави и друга характерна за родната полиция и прокуратура черта – зрелищните конюнктурни акции с цел реклама, се стига до институционалната и обществена истерия, завихрила се около 16-годишния ученик от гр. Пловдив[2]. Друг въпрос е, че твърде често се оказва, че първоначално изнесените факти се различават от реално установените[3], а същевременно подходът нарушава презумпцията за невиновност (за което България неколкократно е осъдена пред Европейския съд за правата на човека[4]).

Но да се върнем към пловдивския юноша – по информация от медиите специализираната прокуратура е повдигнала обвинение за тероризъм срещу него . Така жълтите медии превръщат един непълнолетен (не без помощта на разследващите органи) в нещо като мечка на панаир, в която част от обществото вижда явна заплаха, а друга изпитва жал и го възприема като жертва – категория, употребена и от самата прокуратура[5]. И двете крайности обаче са вредни. Освен че се плъзгат по повърхността, водят до силна поляризация на мненията, в която обективната истина неизбежно се губи. А в крайна сметка единствено съдът, с влязла в сила присъда, може да открие тази истина. Освен това статутът на жертва създава благоприятни условия за инструментализиране на тази жертва за дадена цел. Именно това се случва и с пловдивския младеж.

Протестът на пловдивските журналисти, становището на Асоциацията на европейските журналисти – България, както и отделни статии показват, че имунната система на журналистическата гилдия все още работи. Тя изобличи институционалните и журналистически недъзи. Бързо стана ясно, че когато става дума за непълнолетни и тяхната самоличност по време на разследване, подобни своеволия и разюзданост с правото са не просто недопустими и укорими, те са незаконни.

Докато тече това изобличаване обаче, прокуратурата и службите за сигурност правят това, което правят винаги, когато са сгазили лука. Първо, не поемат отговорност, а търсят подкрепа от този, който еднолично решава всички важни въпроси в държавата – премиерът. Той, разбира се, ги подкрепя, смъмряйки леко журналистите. Второ, използват случая (инструментализират жертвата за собствения си дневен ред), за да съобщят, че държавата ще създава „антитерористични центрове“. Почти в един глас за това заговорят и премиерът, и главният прокурор и неговият заместник, и министърът на вътрешните работи.

Подобно предложение показва институционалното безсилие на останалите органи, в чиито правомощия влиза борбата с организираната престъпност и тероризма, да се справят с подобен проблем. А те не са малко – ДАНС, ГД БОП, прокуратура (особено специализираната), МВР. На всичко отгоре към ДАНС има създаден и Национален контратерористичен център.  Освен институционална обезпеченост има и законодателна такава, която се допълва и от различни стратегически документи. През 2017 г. е приет Национален план за противодействие на тероризма. Той предвижда, че „министерствата и ведомствата, отговорни за неговото изпълнение, областните управители и кметовете на общини, собствениците или операторите на стратегически обекти, които са от значение за националната сигурност[,] изготвят свои планове за противодействие на тероризма“. В него е разписан и алгоритъм на действие в случай на постъпване на информация за организиране или настъпване на терористична атака. Предвид възпалението около пловдивския случай, не изглежда някой да е чел плана.

Така за пореден път държавата изглежда, че ще създава нови структури със съмнителна ефективност, вместо да укрепи капацитета на вече съществуващи органи със същите, ясно установени функции. Но пък това не е новост – историята със създаването на Специализирания наказателен съд и специализираната прокуратура, и с КПКОНПИ се повтаря.

[1] МВР под различна форма – Главна дирекция (ГД) „Гранична полиция“, ГД „Национална полиция“, Дирекция „Миграция“, и др.

[2] И в този случай отново наблюдаваме разминаване на информацията относно редица факти. Така например веднъж Гешев твърди, че сигналът за готвеното нападение е подаден от близък до семейството източник, втори път адвоката на момчето посочва, че сигналът е подаден от бащата и трети път прокурор Милева съобщава, че родители са помогнали много, но „информацията, първоначално придобита, е за радикализация и тя не е подадена от тях“.

[3] Например казуса с извършилият убийство рентгенолог в Пловдив.

[4] Например делата Попови срещу България, Цонев срещу България и др.

[5] Все още обаче не е ясно как прокуратурата едновременно приема момчето за жертва, а заедно с това обжалва мярката за неотклонение „надзор от инспектор на детска педагогическа стая“ и иска да му бъде наложена по-строга.