Размисли за новите робства

На някого би се видяло ненужно и пресилено връщането към книгата на Хайек“Пътят към робството”, писана преди повече 60 години[1] . Първо, биха казали, “тя е писана по друг повод,в други исторически и политически условия”. Второ, биха казали “какво етази книга на Хайек, в сравнение с онова, което се изписа за плановата икономикаи тоталитарната власт, за нейната неефективност и неморалност; това го знаем,живели сме го и вече сме си го изяснили”. С други думи от позициите на времето,книгата на Хайек може да се разглежда като отдавна надмината, и чиито новиза времето си неща са органично вградени в редица последващи социални теории.

Хора, които мислят, че издаването на тази книга има само библиографскастойност, грешат. Грешат, защото днес, в други условия и в друг контекст,ние бавно, постепенно и незабележимо се движим към нов тип робство. Тъйкато човешката памет е къса, Хайек твърди, че борбата за свободното обществое постоянна борба, преди всичко борба на идеи, борба за сърцата на хоратаи главно на младите. Тъй както тенденциите към робство са постоянни, такаи борбата с тях трябва да е постоянна. Тъй като идеите за детерминираност,планираност, обреченост и фатализъм са постоянно пропагандирани, то и идеитеза свободния избор, за предприемчивостта и иновирането, за конкуренциятаи за нейната ефективност, за не-обречената човешка дейност, трябва да бъдатпропагандирани. Затова книгата на Хайек е мощно оръжие в борбата за свобода.Тя е от онези текстове, към които трябва постоянно да се връщаме и да препрочитаме.Тя е от книгите, които трябва да стоят пред нас в библиотеката, насоченисъс своето заглавие към погледа ни.

От позициите на петнадесетгодишния период след разпадането на източно-европейскиякомунизъм, въпросите свързани с робството остават много свързани с миналото,настоящето и бъдещето. Например. Имаше ли робство през периода на комунизмаи какво беше то? Не е ли “преходът” своебразно робство, при което нямашправо на избор, когато правиш скок към предварително дефинирана система?Не се ли движим към ново робство, изправени пред нов грандиозен социаленексперимент – конструирането на Европейския съюз? И така нататък и нататък.За мен няма съмнение, че книгата на Хайек би могла да помогне да си отговоримна тези въпроси.

На миналото (комунистическото робство) няма да се спирам. Ще изложа по-скороопасните посоки на “прехода”, както и заплахите от тоталното хармонизиранеи копиране на институции при изграждане на ЕС.

Когато Хайек пише книгата си (средата на 40–те години)[2] , която е по-скоро публицистична (по неговитедуми този стил в последствие му коства кариерата на икономист), основнатаму задача е да се бори с идеите и практиката на социализма и планирането.Хайек вижда в планирането, в икономиката на благосъстоянието и в централизиранотопреразпределение основните заплахи за човешката дейност. “Пътят към робството”се вписва в дебатите за възможността и ефективността на социалистическотопланиране. За разлика от Мизес, който още през 20–те години обосновава своятакритика за невъзможността на планирането и “рационалното пресмятане”[3] , поради липсата на парични цени (особено в секторана средства на производство), критиката на Хайек е от нов епистемологиченпорядък. Тя се базира на комплексността и характера на човешкото знание.

Логиката на Хайек е следната. Тенденциите към планиране (от безкористниили користни подбуди) рано или късно логически водят до тотално ограничаванена човешкия избор, т.е. до робство (дефинирано като състояние, в което неможеш да избираш, да разполагаш със себе си, с продуктите на своя труд исъс своите знания – като в крайна сметка се обезличаваш[4] ). За разлика от редица икономисти и социолозиот неговото време, които смятат, че механизмът на централизирано планиранеби имал проблеми само ако не се намери безкористен плановик или диктатор,то Хайек показва, че дори и да се намери такъв, то планирането е невъзможнои затова опасно[5] .

Планирането и централизмът разрушават естествените механизми на използванена знанието, което е разпръснато, локално и контекстуално (знание в определенмомент и за определено място)[6] . Нещо повече, светът е несигурен и знанията низа него са ограничени. Единствено пазарът, като комплексен ред може да използвакоплексността на знанието. Или, знанието може да се използва, класифицираи анализира само от система, чиято комплексност е по-висша от тази на знанието.Сложността на мозъка е с необходимост по-ниска от сложността на действителнияслят. Пазарният ред (който Хайек нарича спонтанен), за който са характерниразделението на труда, съществуването на парите и на относителните цени,са единственият начин за използване на знанието и незнанието (или казанопо друг начин – спонтанният ред позволява “скритото, подразбиращото се знание”да бъде използвано).

Хайек твърди, че координацията на човешката дейност чрез пазара е многопо-висша форма отколкото координацията чрез бюрократичната държавна машина,чрез “централен планиращ борд”, предлаган от Оскар Ланге и поддържан отДжон Мейнард Кейнс[7] , например. Планирането на глобално ниво рушииндивидуалното и локално планиране. Хайек не отрича индивидуалното планиране,нещо повече той го смята за водещо (да си припомним, че в редица по-ранниразработки той разглежда равновесието като равновесие на индивидуални планове).Централизираното планирането е дискреционно по своята същност и е противоположностна правовата държава и като цяло на общество, управлявано от правилата назаконите. Според Хайек, частната собственост е органично вплетена в механизмана икономическо поведение, докато според неговите противници (например ВилфредоПарето и Енрико Бароне), поведението може да се отдели аналитично от праватана собственост, което според тях прави теоретично централното планиране.

Без да пренебрегваме моралните измерения на робството, извеждането на робствотоу Хайек е по-скоро логическо, позитивно, и като цяло се вписва органическив анти-рационалнисткия му либерализъм (нещо, за което е критикуван от привърженицитена Мизес, както и от всички рационалисти). Няма съмнение, основните идеи“Пътя към робството”, са логическо продължение на двете статии на Хайекза използването и разделението на знанието в обществото (“Икономика и знание”,1937 и “Използване на знанието в обществото”, 1945 ), които пък са логическопоследствие от изследванията му в областта на паричния и инвестиционен цикъл,както от собствените му подходи в областта на психологията (още като студентХайек се интересува от човешката психика)[8] .

Разбира се, в книгата на Хайек липсват редица основни критики на централнотопланиране, като например информационните затруднения, и най-вече липсатаи деформациите на стимулите и мотивацията на човешката дейност (в последствиетова става обект на изследванията на Янош Корнай[9]) .

Може ли Хайек да ни помогне да разберем по-добре това, което стана следразпадането на комунизма, период който обикновено се нарича “преход”? Да,това може да стане в няколко посоки, поради това че сме роби на разбиранетони за преход, и поради това, че все още се опитваме да го планираме.

Първо, вижданията на Хайек за социалните промени (дори и дълбоки), се вписватв теорията му за еволюционност, институционална конкуренция и селекция направила на поведение. Така погледнато, най-доброто което би могло да бъденаправено е да се възстановят двете основни институции, абсолютно необходимиза последващото саморазвитие на обществото, а именно – правата на собственост(частна собственост) и правото да сключващ договори[10] . Всички останали институции, особено тези наконкретно равнище, спокойно биха могли да бъдат оставени на процеса на конкуренцияи селекция. За разлика от този подход, в който не се предполага конкретнокрайно състояние на обществото, бе избран или (наложен отвън) неокласическиятметод, при който целта беше механичен скок от едно състояние към друго (коетосъществува в развитите страни)[11] . Този скок бе наречен “преход”, което имаше многотежки последствия не само за практиката, но и в икономическата наука[12] . Защото (както казва Мизес) икономиката и обществотоса винаги в преход и е безсмислено да се говори за достигане на предварителносъстояние. Ако следваме логиката на “Пътя към робството”, ние сме станалироби на прехода, защото дори и да се стремим към някаква цел, то няма дая постигнем. Поради това, че знанието за тази трансформация (възстановяванена пазара и пазарното поведение), не съществуваше, а това което не съществуване може да се централизира (в някакъв социален централен проект). Насилственотоналагане на крайно състояние на системата, което беше неосъществимо, доведедо изключително неефективни резултати.

Второ, редица конкретни институции и организационни форми бяха копиранимеханично от развитите икономики, и влязоха в противоречие с основните базовиинституции. Като пример може да се даде паричната област. Там, парите катобазова институция (чиято цел да повишава предвидимостта на икономическитеактьори в несигурния свят) влезе в противоречие с конкретната й организационнаформа каквато беше дискреционната централна банка. В този смисъл паричниятсъвет, паричен режим много по-близък до същността на парите, е пример зауспешна иновация (в случая институционалният предприемачът беше МВФ). Товае така, защото парите като комплексна институция се нуждаят от широко скроеноправило – какво е правилото на паричния съвет (оставям всички негови особеностина страна). Масовото копиране на конкретни институции бе своебразно прилаганена подхода на марксовия историческия материализъм, чиято идея е в това,че бедните нации ще повторят с необходимост пътя на богатите (т.е. в историческоторазвитие съществува детерминизъм). Според мен могат да се разграничат пропагандиранетона два типа детерминираност – между които се водеше и се води основнатаидеологическа борба. Това е външната детерминираност (когато се повтаряпътя на други страни) и вътрешната детерминираност, когато страната повтарясвоя минал път (историята си)[13] . Много рядко в борбата се включат възгледитеза икономическото развитие като отворено и непредвидимо. А би било многопо-удачно, пост-комунистическата трансформация да се разглежда като “мащабнапроцедура на откритие”, обогатяваща знанието ни за институционалното разнообразиеи за човешкото поведение. Защото не може знание от други места и в другимоменти да бъде валидно днес, в друг момент и на друго място. Според Хайек,само новите, спонтанно появили се институции могат да използват знаниетои човешкото творчество.

Робството на “прехода”, за което може само да съжаляваме, е нищо в сравнениес това което ни чака в процеса на конструиране на ЕС. Не става въпрос дасе повтори буквално, това което е казал Хайек в “Пътя към робството”, подруг повод и в други условия. Тук става въпрос за непосредствено реалнинови опасности, които днес не се виждат, но които рано или късно, ако нещатапродължат по същия начин, ще доведат до трагични последствия. И дори твърдениетоми да изглежда пресилено, рано и късно цялата днешна философия на построяванена ЕС ще бъде поставена под съмнение.

Защото – има два начина да мислим за Европа, и като пряко следствие оттова има две Европи. Критериите за разделяне на двете Европи могат да сетърсят в принципите и широтата на човешки избор и на човешката координация.

Първата Европа, тази която наблюдаваме, е Европа на насилствената хармонизация,уеднаквяване, на грубото планиране и намеса в механизмите на свободнатаконкуренция, Европа, която преразпределя, а не произвежда, която раздава,а не създава. Европа, която напълно е загубила принципите на предприемчивости откритие. Европа, в която се произвеждат хиляди регулации и наредби, вкоято бюрократите са станали много и много арогантни, водени от принципитена механична конвергенция. Европа, в която се чертаят “пътни карти” и вкоято се говори за “написване на домашните” когато става въпрос за новитеприсъединяващи се страни. Пътната карта, е в действителност пътна картакъм робството. Защото за тези, които си спомнят СИВ, неговото функциониранеи неговото разпадане, няма съмнение, че между сегашната конструкция на ЕСи тази на СИВ лежат почти едни и същи принципи. Това са принципите на изкуственотои статично разделение на труда, на ограничаване на конкуренцията, на механизмитена частна собственост, на парите и на цените. От пространствена гледна точкаЕС върви към не по-малка затвореност от тази на СИВ. Разликата между дветеЕС и СИВ е от порядък, не по същество.

Бюрократите в Европа, както и тези от преговарящите страни, представяйкисвоите лични цели за общи (користно или не), водят Европа към катастрофа.Частният сектор и предприемачеството са потиснати от огромните държавнимашини. Пред присъединителните и структурни фондове, за които толкова сеговори (и толкова им се радваме), ще доведат не само до демотивация за работаи творчество, но и за нови мащабни преразпределителни процеси, от коитоще се облагодетелстват само тези които преразпределят. Как може ЕС технологичнода настигне САЩ, когато не се уповава на частния сектор и на индивидуалнитеусилия. Нима “новото” може да се генерира в държавният сектор, чрез преразпределениеи без пазар?

Тук книгата на Хайек има директно звучене – може ли евро-бюрократите ипреговарящите бюрократи от новите страни (дори и безкористни да са – а тене са !) да заменят механизмите на създаване и събиране на знание, коетопо природа е комплексно, децентрализирано и несъбираемо. Може ли бюрократитеда знаят за процесите в Европа, повече от хилядите хора, които вършат най-разнообразнидейности. Ясно е, че те не могат, и ние знаем до къде може да доведе това.Хайек го показва в книгата си.

Но съществува и друга Европа, аз бих казал единствено истинската и възможнаЕвропа, тази която мнозинството от нас желаят. Това Европа на свободнияизбор, на разнообразието, на свободната конкуренция и на предприемчивостта.Това е Европа, която е обединена, защото съществуват различия, това е хармония,която не е якобинска и насилствена (както казва Карло Лотиери), а доброволна,мирна и резултат от личния избор. Това е Европа, в която европеецът имаправа, между които основно човешко право ще бъде да “да не е обект на пътнакарта”, т.е. да има право на избор откъде да мине и къде да отиде. Силатана Европа е в разнообразието в различието, в това че никога нямада се осъществи конвергенция, хармонизация, че винаги ще има асиметричнишокове и различия в икономическия цикъл вътре в зоната, и че никоганяма да се достигне до “оптималност” на тази зона. Силата на Европа е втова че има различни начини да си европеец[14]. Истинската Европа е тази на институционалнатаконкуренция, приложена във всяка една област – в правото, в данъците, въвфинансите и банковото дело. Тя е Европа в която винаги можеш да напуснешобщото обединение и да поемеш своя път. И колкото и парадоксално да се сторина някой, именно това право на напускане прави вероятността да напуснешпо-малка.

Какво да се прави?

Както казва Хайек – нужен е нов старт. Новият старт може да започна самос нови идеи. Борбата на идеи вече е започнала. Все повече млади хора знаяткой е Хайек, кой е Мизес, кой е Бюканън, кой е Кейнс, и дори кой е … Маркс.Младите знаят и могат да избират. Те няма да позволят да им се натрапятчужди схеми, обреченост и пасивност.

Студентите, на които дадох предварително този увод, го разбраха и го харесаха.За тях мисля, че съм ясен. За да бъда обаче ясен и на по-възрастните (тезинад четиридесет години) ще завърша така:

Призрак броди из Европа, призракът на новото виждане за Европа, призракътна новата Европа. Треперете бюрократи и чиновници, треперете “прагматичнитехнократи” и грешащи политици, треперете периферни детерминисти.

4 ноември 2004, София

––––

[1]Интересно е, че книгата е била забранена от фашистка Германияза да не се развалят отношенията й … със Съветска Русия. Любопитно е също,че книгата циркулира между немските войници на фронта, като става, по мнениетона някои от тях, основен източник за запознаване с английския език. Следвойната Хайек открива в някои от тези циркулиращи копия добавени текстовеот хората, които са чели книгата. Какво по добро доказателство за влияниетона книгата и за това, че е подтиквала да се мисли и да се твори. По тозиначин тя става книга с отворен и незавършен край (нещо като свободен софтуер),точно както Хайек си е представял принципите на обществото и развитието.

[2]С цел да предпази Великобритания и САЩ от вътрешноочертаващите се тенденции към планиране, социализъм и тоталитаризъм.

[3]Според Шумпетер дискусията за социализма през20 – те години може да се раздели на два спора – този за логическата невъзможностна социализма и този за неговата практическа невъзможност. Подобна на ЛудвигМизес е била и критиката на Макс Вебер.

[4]Интересно е, че сходна концепция за обезличаването,механизирането и отчуждаването на човека, за подчиняването на човека навещите, е изказвана от Маркс, само че точно обратно – за капиталистическотообщество, за пазарната икономика.

[5]Подобно е различието на възгледите на Хайекс тези на представителите на публичния избор. Докато последните смятат,че конституционните правила са нужни за да ограничат специалните и груповиинтереси (предполага се че те са користни), то Хайек смята, че дори и даса благонамерени, са нужни общи конституционни правила (или широко дефинираниправила), защото съществува ограниченост на знанието. Докато у публичнияизбор конституционните правила се извеждат от интереса, у Хайек, те се извеждатот знанието.

[6]В системата на Хайек разделението на знаниетоима същото методологическо място както разделението на труда в систематана Адам Смит. В по-съвременен период проблемите на знанието и икономическиясубективизъм са в център на внимание на Лудвиг Лахман и Джордж Шакъл, коитодават нова теоретична дълбочина на австрийската школа.

[7]Известно е че полският икономист Оскар Ланге(един от основните опоненти на Хайек), е смятал, че същите теоретични предпоставки,които са нежни за функционирането на “планиращия борд” съвпадат с тези зафункционирането на пазара. Ланге обаче предполага, че знанието е даденоаприори, а не е процес на откритие.

[8]Въпреки, че основната му книга по психология“Чувственият ред” излиза през 1952 г. (т.е. след “Пътят към робството”),в действителност (както сам посочва авторът), тя е писана още през 20-тегодини.

[9]Комунизмът е разчитал на появата на “нов човек”,който ще има други стимули и други мотиви.

[10]Ордо-либералите биха добавили и наличието настабилни пари.

[11]Общества силно заразени от вируса на планирането.В своята основа некласическия икономикс е теория за общото икономическоравновесие, където връзките между икономическите агенти нямат значение.В този модел агентите са еднакви, много на брой и атомистични, симетричноразположени спрямо някакъв виртуален център, те не формират групи и коалиции,икономическото пространството е хомогенно. Всеки агент е свързан с всичкиостанали, и поради това връзките между агентите нямат аналитична стойност.Реалният свят е друг, обществото е взаимодействие от различни икономическиактьори или играчи (не агенти !), които формират различни групи и коалициив зависимост от своите интереси и субективни предпочитания. Пространствотое накъсано, формират се мрежи, актьорите са разположени по различен начинв тях, с една дума връзките имат значение. В своята аналитична основа теориятаза общото равновесие съвпада с тази на централизираното планиране, коятовиртуалният център е заменен с реален център (планов комитет). Трябва даотбележа и ограниченията на подхода разходи-ползи, който въпреки аналитичнатамощност в краткосрочен план и в рамките на отделните човешки дейности, неможе да бъде методология, която да посочва общия път на развитие. Подходътразходи-ползи може да е ефективен само ако е съчетан с еволюционния и институционалнияподход към пост-комунизма.

[12]Появи се цяло направление в социалните области- “транзитология”. Няма съмнение, че зад различните теории за пост-комунизмастояха и стоят различни материални и чисто идеологически интереси на отделнигрупи и индивиди.

[13]Оставям настрана доколко историческият методноси някакво познание и още повече насока за действие. Историческият методобикновено се свързва с проповядването на песимизъм, обреченост, периферендетерминизъм. Зависимостта от пътя (path dependency), не значи детерминираностот пътя (path determinacy). Миналото не винаги ни казва какво ще стане утре,а историята не винаги се повтаря, ако изобщо се повтаря. Всъщност механичнотоекстраполиране на миналото (да си спомним за теорията на обществените формациина Маркс) е както методологически погрешно (защото кой ще каже коя е отправнататочка за екстраполация – Чингиз Хан, Цар Симеон или Стефан Стамболов и споредкоя теория се екстраполира ?) така и неморално, защото пропагандира обреченост,т.е. пасивност. А най често пасивността на много хора се използва от активносттана други, които се обогатяват за тяхно сметка, и това често са тези коитопроповядват тази пасивност. За мен няма съмнение, че развитието е отворенасамоорганизираща система (ред), която се движи към все по-голяма комплексност,несигурност и непредсказуемост.

[14]Не случайно Европа преживява икономически разцветпрез Средните векове (1100-1500), когато не е имало концентрация на политическавласт.