Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Пенсионната реформа: да не чакаме да стане нетърпимо *

Автор: Велин Пеев / 06.11.2009
Оцени тази статия:
 

Дебатът за пенсионната реформа у нас напоследък се засили. Вероятно това се дължи на факта, че все повече хора осъзнават, че настоящата не работи добре. Фактите са, че пенсиите са ниски, и едва ли ще нарастнат чувствително заради намаляващия брой работещи, които издържат увеличаващ се брой пенсионери. Освен това, финансирането им и преди кризата, и по-осезаемо по време на нея, служи като спирачка на цялата икономика на страната. Това е и другата причина за актуалността на пенсионната реформа. На сегашните си високи нива пенсионните осигуровки обезсърчават наемането на работници и инвестициите като цяло, защото служат като директен данък върху труда. Но за да се намалят до едно силно ефективно ниво, е необходимо пенсионната система да спре да разчита на тях, а оттам идва и нуждата от нейната реформа.

Вариантите са два. Да продължи да се разчита на сегашната разходнопокривна система, като се води яростна война срещу тези, които не плащат осигуровки в пълен размер. Практиката у нас обаче показва, че това е изгубена кауза. И този провал не е изненада, защото хората не вярват, че пенсиите им зависят пряко от вноските, които плащат сега. Едно от оръжията в тази война срещу неосигуряващите са и минималните осигурителни прагове. Институтът за пазарна икономика показа в свое изследване, че когато тези праговете са над пазарно определената цена на труда, наемането на работна ръка е неоправдано от фирмена гледна точка, т.е. минималните прагове обезсърчават заетостта. Това вече прави цената на настоящата пенсионна система твърде висока.

Вторият вариант за пенсионна система не включва строго определени минимални пенсионни вноски. Не включва и задължението хората да работят до определена от политици и бюрократи възраст, което за някои е много, за други малко, т.е. почти за всички несправедливо. Не обременява заетостта и икономическия растеж. Някои я наричат радикална. Точното й име е „лични пенсионни сметки". При нея всеки плаща каквато сума прецени, където прецени и докогато прецени. По същество, пенсията представлява средства, от които всеки има нужда когато остарее. На практика всякакви форми на лични спестявания (депозити в банка, активи и т.н.) не са нищо по-различно - „бели пари за черни дни". Но едва ли ще се намери някой, който да се съгласи, че личните спестявания са нещо „радикално". На фона на това сравнение всъщност по-странна изглежда именно настоящата система, където едно поколение е принудено да осигурява старините на друго. Това, което като че ли обаче плаши повече хората от смяна на системата, е не толкова свойствата на новата, колкото финансирането на преходният период към нея. Има достатъчно източници за това: част от фискалния резерв, приватизация на държавни активи за милиарди, оптимизация на правителствените разходи, а ако се наложи, дори и чрез временен данък. Ние и сега чрез други данъци субсидираме пенсионната система, но ако реформата се започне и довърши, тази практика ще има краен срок, вместо да продължава вечно. Най-скептичните към новата система ще могат да останат в старата. Критика към реформата се отправя и заради несигурността на частните пенсионни фондове. Но този страх е неоснован, защото дори в кризисни години, когато доходността им пада, то погледнато дори средносрочно, тя остава над тази на държавните фондове.

На разходнопокривната пенсионна система се даде шанс и вече е ясно, че не работи. По-лошо - обречена е на провал. Отлагането на основния й ремонт е като посещение при зъболекаря: всеки знае, че ще е малко болезнено, но да го отлагаме е още по-болезнено и ще дойде момент на нетърпимост. Време е да бъдем разумни и далновидни, и на нейно място да се изгради една по-ясна, по-справедлива и по-доходоносна система.

* Статията е публикувана за първи път във в-к „Дневник" на 28 октомври 2009 г.