От бутафорията към съзряването

Само преди година политическото статукво започна отново началния етап от борба с корупцията. За пореден път бе преучредена концепцията за Комисия за отнемане на имущество и установяване конфликт на интереси. Несработилата повече от 20 години идея за гражданска конфискация (от Кушлев през Златанов насам) се превъплъти в КПКОНПИ. В цялото това начинание по израждане бабува и закоравялата в безрезултатни усилия през последните 30 години българска прокуратура[1]. Политическият и социален експеримент избра за опитни образци бившите кмет и заместник кмет на район Младост  Десислава Иванчева и Биляна Петрова, разследвани и осъдени на първа инстанция за поискан подкуп от строителен предприемач. В това усилие се включи и другото експериментално творение от последните десетина години – специализираното правосъдие и специализирана прокуратура, разглеждащи дела срещу министри, депутати и някои особени престъпления. Накрая се получи така щото обществото никак не е убедено в смисъла от свършеното. За постановената присъда на бившия кмет на район Младост в София и нейния заместник ще съдим след като излязат мотивите, тъй като е неправилно и неубедително да се тълкува присъда без да се познават докрай фактите. Все пак правят впечатление няколко поуки, които бегло се прокрадват около случилото се:

За властта

За 10 години ГЕРБ еволюираха в изграждането на репресивен апарат. В началото МВР, по кройката на тогавашния си министър Цветанов, организираше зрелищни акции, в които на място самият министър на вътрешните работи едва ли не издаваше присъди. Цената се оказа висока предвид поредицата осъдителни дела срещу България. Имал пари българският народ – платил. Но само с МВР стана ясно, че не може да се засити желанието за контрол на властта. Под оправданието за липса на механизми за борба с корупцията ГЕРБ успяха да убедят и институциите на ЕС и Запада като цяло, че липсата на капацитет е причина за неубедителните и невидими резултати спрямо организираната престъпност и корупцията. Така през годините избуяха нови закони, нови комисии, Специализиран наказателен съд, Апелативен специализиран наказателен съд, Специализирана прокуратура към тях.

Цялото това въоръжение от политически организирани и политически подчинени институции би било богата инфраструктура за употреба от коя да е власт след ГЕРБ. Но след случая на Иванчева и Петрова и породеното обществено недоволство от суровото им наказване репресивният арсенал вече трудно може да бъде употребен в цялост така. Остава да видим дали този квази потенциал няма да отвори фронт за конфликти между управляващи и управлявани при промяна на управлението, била тя повърхностна или не. Именно нещо подобно може да върне в дневния ред на обществото какво е значението и състоянието на прокуратурата и как да организираме правосъдието в държавата.

За обществото

Очевидно в обществото става все по-ясно, че липсата на политическа воля е основната пречка за реално засилване на държавността за сметка на местните феодали и централизираните корупционери. А след като 10 години пред ЕС управляващите твърдят, че създават институции, които да са от полза, а те все не сработват и отвън става ясно, че властта е в ръцете на грешните хора.

Безспорното положително е друго. Ако си припомним как общественото недоволство се усилва при осъдителни присъди с леки наказания в случаи на убийство – дали поради автомобилна катастрофа, дали вследствие на насилие, то определено на хората им става по-важно какво се случва именно с тях и с останалите в обществото. Тоест в обществото текат процеси на съзряване, които политическата бутафорията нито може да спре, нито да използва за политически цели.

Ако човек от чисто любопитство отвори Наказателния кодекс и се зачете какво е наказуемо и как то се наказва може да остане в лека почуда. В случая с Иванчева се вижда, че наказанията за посегателство над личността (например, убийство или изнасилване) са по-леки от наказанията за престъпления срещу дейността на държавните органи (като поискания подкуп). А добре знаем, че санкцията е мерило за важността – кое е най-ценното за едно общество. Веднъж излязъл на преден план човешкият живот може да отвори вратата за това как въобще организираме властта, държавните институции, изпълващата ги администрация – дали от полза и в защита на хората или като самоцелна бюрократична машина?

Към настоящия момент санкциите в Наказателния кодекс се опитват да ни внушат, че родината е  над всичко. Но какво значение има това, когато отделният човек не е важен? И не, това не значи веднага да се втурнем да пишем нов Наказателен кодекс – и на стария нищо му няма, просто е важно да видим кое ни е значимо и да променим размерите и вида на наказанията. Това също не значи да изравним до свирепост наказанията за посегателства срещу личността. По-скоро е време да изградим необходимата социална инфраструктура, която да връща поправимите годни за живот в обществото. И оттам да подредим нещата около нас самите по-добре.

[1] Как ли понасят това съвестните редови прокурори?

Материалът е изготвен по проект на ИПИ „Върховенство на закона и икономически растеж“ (№ BG05SFOP001-3.003-0049), финансиран по “Приоритетна ос № 3 „Прозрачна и ефективна съдебна система“ по процедура „Граждански контрол върху реформата в съдебната система“ на Оперативна програма „Добро управление”