Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Общините имат право на дял от подоходното облагане

Автор: Петър Ганев / 12.09.2014
Оцени тази статия:

Общините имат нужда от свеж ресурс за инвестиции – това е очевидно за всички. В момента структурата на фискалната политика в страната е такава, че неизбежно залага липсата на ресурс в общинските бюджети за инвестиции[1]. Неслучайно почти всички публични инвестиции на местно ниво, които могат да бъдат дадени като примери за подобрение в качеството на живот, на практика се случват с европейски средства. Идете в който и да е областен град и първото, което ще ви направи впечатление, е, че или някой парк е напълно обновен, или плочките и градинките в центъра най-накрая са оправени. Нищо чудно местните да се похвалят и с някоя нова пречиствателна станция. Всичко това обикновено е направено с европейски средства.

Защо се случи така, че паркът и центърът, които са стояли без промяна още от началото на прехода, изведнъж се освежиха след членството в ЕС? Повечето хора биха казали, че това е, защото България е бедна страна и няма пари, а в последните години богатата Европа ни отпуска средства за такива проекти. Това, обаче, не е точно така - за центъра и парка винаги е имало пари, просто нашата фискална политика концентрира всичкия наличен ресурс на жълтите павета. През последните години неведнъж сме показвали с данни, че в общинските бюджети просто няма наличен свободен ресурс (собствени средства), който да бъде изразходван за капиталови инвестиции (виж „Данъчна политика на местно ниво 2013”). Преразпределението на публичните средства в страната обслужва изцяло националните (в общия случай продънени) политики, изсмуква ресурс от регионите към центровете и убива малкия град и село (виж „Регионални профили 2013”).

Макар това общо взето да е ясно на всички, политическото задкулисие[2] в страната така и не предприема някакви стъпки. Напротив, през последната година се случи точно обратното като беше измислен т. нар. „фонд” за развитие на регионите (няма фонд, просто се харчат едни пари от бюджета), който отново заложи на субсидирано развитие. Вместо да говорят за собствени средства, политиците решиха да похарчат едни 500 млн. лв. за регионите, като отново решенията се вземат на жълтите павета. Разбира се, както се и очакваше, парите бяха разпределени по политическа линия (виж „Пари за регионите...”) и направиха местните власти още по-зависими от централната власт.

Истинската промяна на местно ниво ще настъпи не тогава, когато се усвояват повече европейски средства или държавата раздуе някакъв регионален фонд, а когато общините получат собствен ресурс. Проучванята и дискусиите от последните години показват, че това е най-коректно да се случи по отношение на облагането на доходите, като първата стъпка може да бъде пренасочването на 2 процентни пункта от плоския данък (1/5 от данъка) към общинските бюджети. Тук следва да направим някои уточнения, както и да коментираме предложението на водещата към момента партия за до 2% допълнителен данък върху доходите, който да бъде налаган от и да отива изцяло за общините като опция върху 10-те процента национален плосък данък върху доходите.

Във всеки вариант, работата на данъчната администрация по събирането на приходите следва да продължи както и към момента. С други думи, няма как да има различни процедури или плащания към републиканския и общинския бюджет. Хората ще продължат да внасят данъците си както и досега, а вътрешно и автоматично ще се прехвърля съответния ресурс към общинския бюджет. Принципът може да бъде само един и той е безкрайно прост – пренасочването на данъчни приходи се прави по постоянен адрес в личната карта. Чуха се какви ли не мнения, че подобно насочване на част от подоходния данък към общините е едва ли не невъзможно, защото не се знае дали да се плаща по местоживеене, месторабота и т.н. Ясно, че в страната предобладава хаос с реалното местожителство – много хора се водят на едно място, а всъщност учат или работят на друго, но това е съвсем решим казус. Следва се общата логика, че плащаш данъци там, където се водиш по лична карта, съответно където гласуваш и където често плащаш други местни данъци (за колата например). Нека отбележим, че макар да можеш да гласуваш на различни места (със заявление) на парламентарни избори, всеки може да гласува за кмет в само една община. Т.е. там, където гласуваш за кмет, там се внася и данъкът.

Дали това е справедливо? Някой ще каже, че много хора работят в столицата, а така ще плащат данъците си в други общини. Да, наистина, ще има и такава група данъкоплатци, но вариантът с плащане на данъци върху дохода по лична карта все пак е най-добрият възможен. Не може проблемът с местоживеенето да се превръща в пречка пред адекватната данъчна политика. Нещо повече, отговорността и изборът къде да се плащат данъците остават у самия данъкоплатец. Ако човек се чувства жител на родното си населено място, макар и от край време да работи в столицата, например, защо да не насочи част от данъците си към своята община? Ако пък не, точно тази данъчна особеност може да се превърне в силен аргумент да си смени местожителството и парите му да отиват там, където така или иначе вече се е установил – на практика ще се появят и стимули част от хаоса с постоянните адреси да се разреши по естествен начин.

Дотук описахме, че част от приходите от облагането на доходите може бъде пренасочена към общините, както и че това следва да заложи на принципа „парите следват личната карта”. Въпросът сега е администрацията може ли да се справи с подобно нещо. Колкото и да е странно, данъчната администрация не е съвсем готова. Наскоро поискахме разбивка на приходите от подоходно облагане по общини и се оказа, че такава не може да бъде предоставена. С други думи, реализирането на тази идея изисква някакви промени в данъчната администрация.

Принципът „парите следват личната карта” обаче е достатъчно прост, за да реши този проблем. Решението не се крие в промени в данъчните декларации, тъй като повечето хора, така или иначе, не подават такиви – масовият случай е хора на трудов договор, чийто подоходен данък се плаща директно от работодателя и данъчна декларация въобще не се подава. Кой и как е платил данъка обаче няма никакво значение. Важното е в данъчната администрация срещу всяко ЕГН да стои платен данък – такава информация би следвало да има. В същото време, от други масиви (МВР) знаем срещу всяко ЕГН какъв постоянен адрес стои. Връзката между платен данък и постоянен адрес очевидно може лесно да се направи през ЕГН-то, стига администрациите да си говорят.

Т.е. административно пренасочване на част от данъка върху доходите към общините е осъществимо. Въпросите, които остават, е каква да е ставката и дали данъкът за общините да е над 10-те процента за централния бюджет. Евентуални два процента на практика биха осигурили ресурс, които да надвишава 500-те милиона на въпросния регионален фонд. Запазването на 10-те процента национален плосък данък и предоставянето на възможност на общините да наложат собствени до два процента върху „десятъка” крие както политически, така и административни рискове. Първо, това означава, че няма пренасочване (държавата си запазва своето), а възможност общините само да покачват данъчното бреме. В същото време, адмнистративно вече ни е нужна и трета променлива в информационния  масив, а именно – ставката, гласувана от местния бюджет. Не е невъзможно, но може да послужи като аргумент на политиците да забавят с още някоя и друга година промените. Макар данъчната свобода наистина да изисква не просто пренасочване на приходи, а реални правомощия в облагането, промяна, която е само в посока покачване на данъци, е много спорна. Изборът трябва да е между подобно автоматично пренасочване на данъчни приходи или, например, разделяне на плоските 10 процента на две, като едната част се насочва към централния бюджет, а другата – към общинския. Първото може да се случи още от следващата година, като замени тазгодишния регионален „фонд”.

Вече е въпрос на дискусии дали да се даде пълна свобода на общините да разполагат с преотстъпените приходи или, например, за първите години да важи правило, че тези пари могат да се харчат само за капиталови разходи и за покриване на задължения. Тоест, да има нещо като преходен оздравителен период за общинските бюджети. И в двата случая не само пада зависимостта от централната власт, но и се връща смисълът в демокрацията на местно ниво, тъй като общинският съвет ще е в по-голяма степен отговорен за финансите на общината. В момента например, „свободните” пари в една община идват по линия на европейски средства и през последната година – от т. нар. регионален „фонд”. И двете са в правомощията на кмета и администрацията му и реално нямат отношение към общинските съветници. Собствените данъчни приходи, обаче, каквито биха били преостъпените средства от данъка, не са проектни (разписани от администрацията в проект) и зависят изцяло от решенията на общинския съвет. Това в дългосрочен план може да се окаже едно много оздравително решение за деформациите на местната демокрация в страната.

Повече по темата ще може да намерите в предстоящото издание „Регионални профили 2014”.

 

 

 


[1] Съвсем отделен дебат е, че въпросните „публични” местни инвестиции (градинки, спортни съоражения, инфраструктурни проекти и т.н.) често могат да намерят частно решение. Реалностите в страната обаче са такива, че политически и административно вратата пред частните решения е затворена. Наред с дебата за собствените средства на общините следва да се води дебат и за „публичните” инвестиции на пазарен принцип. 

[2] Неслучайно е използван този термин. Демократичните деформации в страната, както на национално, така и на местно ниво, печелят от централизирането на ресурс и поставянето на всички в зависимост от политическата обстановка.