Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Няколко думи за реформата на съдебната карта (част 2)

Автор: Иван Брегов / 15.03.2019
Оцени тази статия:

Въпросът за преначертаване на съдебната карта на страната въвлича след себе си поредица от въпроси. Но преди да разгледаме тях следва да знаем какво е статуквото, а то не изглежда незадоволително. По данни от доклад[1] на Световната банка:

· Функционирането на съдебната система по отношение на продължителността на разглеждане на делата е по-скоро положително. Процентът на приключените дела[2] в българските съдилища е бил близо до 100% през последния изследван период (2008 – 2015 г.), а средно времето за решаване е било по-малко от 75 дни за всички години, което може да се счита за добра ефективност в сравнение с други европейски страни. Забавянето е по-скоро в някои частни случаи, но не е масово явление.

· В същото време докладът разкрива, че има възможност съдебната власт в България да се реорганизира, за да подобри своята ефективност и ефикасност на базата на оценка на натовареността на съдиите. Съществуват 2 225 щатни съдийски длъжности, а работят 1 811 съдии. Средната действителна натовареност с дела на съдия на месец на национално ниво е около 30. Има няколко съдилища с натовареност доста под средната за страната. В резултат на това е допустимо да се преразпределят недостатъчно натоварените съдии в други съдилища с висока натовареност. Тоест реформата на съдебната карта има ясна цел – да се разтоварят свръхнатоварените съдилища за сметка на ниско заетите с дела. Но за поголовна сеч не може да става и дума.

· Реформата на съдебната карта не е приумица, спусната ни отвън, както клиширано лицата на статуквото в правосъдието характеризират всяка идея за положителна промяна. Имаме конкретна задача с ясна цел, нуждаеща се от неголямо усилие. Като такава е записана и в Стратегията за съдебна реформа и пътните карти към нея.

След като приемем какви са даденостите за настоящата работа на съдилищата трябва да отчетем и историческия опит[3]:

Веднъж установени, съдебните райони в България трудно се променят. Опитът да бъдат регулирани броят и разположението на съдилищата с особени закони, най-често такива за административно-териториалното деление, не води до особен успех. Нито Законът за устройство на съдилищата (ЗУС) от 1899 г., нито радикалните виждания на следвоенното правителство на Стамболийски, нито тези, вложени в ЗУС от 1934 г. са резултатни или добре приети от всички деления на професионалната юридическа общност. Резултатът и от трите опита е организационен хаос и временно намаление на разходите за сметка на последващите усилия за възраждане и укрепване на съдилищата.

Предвид инициативата за промени в съдебната карта с цел оптимизация на системата, е важно да се помисли и за паралелна реформа в административно-териториалното деление в унисон с обезлюдяването части от територията на страната. По последни анализи на ИПИ над 70 общини (т.е. над ¼ от всички) не отговарят на законовия критерий за минимум население.

Макар и в заключенията на Световната банка за изследвания период да се твърди, че заплащането на българските магистрати е сравнително ниско, следва да се приеме за съизмеримо следното:

· Показател за сравнение би следвало да бъдат заплатите в стандарт на покупателна способност; сравнение между номиналните стойности на заплатите у нас и в другите страни не е коректно и не показва нищо, освен че България остава с нисък стандарт на живот спрямо средните нива за страните-членки на СЕ.

· Спрямо БВП, годишният бюджет на България за нейната съдебна система е 0,54% от БВП, което е по-високо от средно 0,33% за държавите-членки на Съвета на Европа. Така издръжката на съдебната власт е сравнително висока за отделния български гражданин.

Тези и други подобни сравнения говорят за неефективността на българската съдебна система и са още един аргумент за нуждата от преначертаване на съдебната карта. Разбира се, това не означава, че не трябва да се подобряват условията на работа на магистратите, но една оптимизирана съдебна карта би дала възможност за редуциране на съпътстващите разходи за сгради и обслужваща съдебна администрация. И това изглежда нетежка задача, ако паралелно с реорганизацията на съдебната карта се изпълнят всички мерки в стратегията за съдебна реформа в областта на електронното правосъдие.

Институционално присъствие по места без особена потребност на услугата правосъдие не е необходимо и закриване може да има. Все пак, ако някой има нужда от правосъдие на място, правосъдието може да отиде при него под формата на изнесена канцелария, заседание и т.н. И това не е чуждо на нашето право – с цел поевтиняване и доближаване на правораздаването до селското население е приет Закон за подвижните мирови съдии от 6.VІІІ.1920 г.  Член 1 изисква участъкът на мировия съдия да се раздели на подучастъци, така че седалището на всеки един от тях да не отстои по-далече от 5-10 км. от населените места, които влизат в него. Мировият съдия е длъжен да насрочва и разглежда делата в подучастъците, избрани от страните по делото. Икономиите за държавата в този случай, обаче, не би следвало да водят до повече разходи за населението и бизнеса.

Поради това следва да се избере гъвкав модел с ясни параметри за приложение. Тоест текстът от Закона за съдебната власт, който казва, че Висшият съдебен съвет определя броя и съдебните райони на съдилищата следва да бъде разширен и да указва по какъв начин ВСС извършва това (акт от по-нисък ранг като наредба на самия ВСС гарантира и без това политизираният ВСС да променя след местни избори съдебните институции по политическа заповед).

Разбира се, какъв да бъде моделът най-добре може да бъде проверено през тестването на различни варианти в няколко съдебни района.

 


[1] Пълния текст на доклада виж тук.

[2] Приема се осреднен показател от всички видове дела.

[3] Повече за историческия преглед виж: Йочев, Евгени, „Няколко думи за Законите за устройството на съдилищата, съдебните райони и териториалното разположение на съдилищата в България (1878-1944 г.). Съдебно право, С., 2016.