Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Незаконното плащане в брой

Автор: Петър Ганев и Михаил Андреев / 21.01.2011
Оцени тази статия:

Проектът на Закон за ограничаване на плащанията в брой се радва на сериозен обществен интерес. Това се обяснява както от простата и лесно разбираема идея, която стои зад него, така и от факта, че говорим за нова държавна намеса в иначе частни дела – разплащанията в една икономика. Всъщност, самият проектозакон е около три странички, всичко на всичко пет члена, а мотивите към него могат да се хванат и на една страничка.

Законодателят предлага всички разплащания на територията на страната на стойност над 5 хил. лв. да се извършват чрез превод или внасяне по платежна сметка – тоест, да отпаднат кешовите (на ръка) разплащания за такива суми.

Има обаче и още – в Преходните и заключителни разпоредби е записано и изменение на Кодекса на труда, като в чл. 270 (отнасящ се до мястото и сроковете за изплащане на трудовото възнаграждение) се добавя нова алинея – „в случаите, когато работникът или служителят работи в населеното място, в което има доставчици на платежни услуги, трудовото му възнаграждение се изплаща само по посочена от него платежна сметка”. С други думи, работните заплати няма да се плащат в брой (на ръка), а по банков път. Имайки предвид развитието на банковия сектор в страната, в т.ч. клоновата мрежа, както и къде се намират повечето фирми (в населени места, а не на връх Мусала например), то очевидно почти всички работодатели и работници ще попаднат под ударите на тази разпоредба. Нещо повече, при работните заплати не важи границата от 5 хил. лв., тоест каквато и да е заплатата, било то и минимална, тя трябва да се преведе по банков път.

Коментарът на тези разпоредби има различни измерения – морално, което засяга намесата в частните отношения, а от друга страна е чисто прагматичното, което разглежда въпроса дали подобни разпоредби могат да се приложат успешно.

 

Морален коментар за плащането в брой

Разплащанията в брой са ежедневие – те служат чудесно на двете въвлечени страни (този, който плаща и този, който получава плащането). Причината да се търси някакво вмешателство в тези взаимоотношения, е че те често остават извън полезрението на държавата или както е описано в мотивите – съществува „постоянен паричен поток, който не се отразява в първични счетоводни документи”. Казано по друг начин, често плащанията в брой по сделки в страната остават скрити за държавата, което в общия случай води до някакви неплатени данъци. Същото е и при работната заплата – когато част от нея се плаща на ръка, държавата остава „излъгана”, тоест не събира данък общ доход и осигуровки.

Борбата със сивата икономика обаче си има граници – желанието на държавата да надзирава плащанията и да събира данъци не може да потъпква правата на участниците в сделката. Разплащанията могат да се случат по много начини и държавата не е в позиция да определя кой е правилен и кой не. Това важи с още по-голяма сила за работните заплати. Банковите услуги може да са се развили и да са безкрайно удобни, но от „удобство” до „принуда” пътят е дълъг. Забраната на плащанията в брой е на първо място неадекватна държавна намеса в частни взаимоотношения и чак след това мярка за борба със сивата икономика. Държавната политика не може сляпо да преследва целите си, а трябва да се съобразява с правата на хората – правото да имаш пари и да се разплащаш с тях както намериш за добре не може да бъде оспорвано. Използването на платежни услуги е избор и не е работа на държавата да го прави задължение.

 

Прагматичен коментар за плащането в брой

Според управляващите ограничението е мярка за борба със сивата икономика и цели да изкара обороти на светло. Похвални намерения, подкрепени с неадекватни решения. Сивият сектор си е сив и едва ще се стресне от новите разпоредби. В крайна сметка и сега да правиш скрити плащания, ти така или иначе нарушаваш закона и държавата може да те погне. Този, който е нарушавал или иска да нарушава закона едва ли ще се стресне от това, че нарушава още няколко разпоредби. Явно законодателят продължава да се залъгва, че „лошите” могат да бъдат хванати с нови текстове, които ги правят още по-лоши.

Границата от 5 хил. лв. е също важна, въпреки че въпросът е по-скоро принципен. И под и над тази граница има изрядни и неизрядни плащания. С тази граница явно се цели да се фокусира обхватът на разпоредбата, както и да мине по-лесно през обществения дебат. Така или иначе, липсва каквото и да е обяснение в мотивите, защо точно тази граница е избрана и колко сделки се предполага, че ще бъдат обект на новите разпоредби. Фиксирането на такава граница на сляпо и без представа за обхвата е изключително слабо място на законопроекта.

Предложението за работните заплати е още по-неадекватно. Когато работодателят плаща (или доплаща) на работника на ръка, те и двамата го правят скришом от държавата, и това плащане ще си остане скрито и от тези разпоредби. В същото време, потърпевши от ограничението ще бъдат изрядните платци, тези които декларират всичко. Новите разпоредби ще ударят точно там където не трябва – повече правила за изрядните и нищо ново за измамниците.

В този ред на мисли, смущаващо е и признанието на НАП, че не са направени разчети какъв ще е фискалният ефект от предложените мерки, но пък ще се гарантира изпълнението на приходите в бюджета. Точно обратното се твърди в мотивите към законопроекта: „приемането на предлаганите разпоредби би довело до значително повишаване на постъпленията…”. С други думи, мотивите са колкото кратки, толкова и пожелателни.

Българската действителност ни води към простичък извод – този закон няма да постигне целите си, но за сметка на това ще допусне държавата още по-близо до изрядните частни взаимоотношения.

 

***

Статията е част от кампанията на ИПИ "Разходите на българската държава"