Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Имат ли сила институциите да придобият надпартиен облик в антикорупционното говорене?

Автор: Иван Брегов / 05.01.2018
Оцени тази статия:

Ветото на президента върху т.нар. антикорупционен закон потвърждава тезата за принципно грешен и в цялост лошо написан законопроект въпреки претенцията да урежда детайлно материята. На практика не се е получила цялостна уредба, а по-скоро текстови хаос от препращания към други закони и хаос относно спрямо кои лица е приложим законът. Механичният сбор на текстове поставя в риск реалното провеждане на политика по борба с корупцията. Възприетият подход при предотвратяване и установяване конфликт на интереси е отстъпление от действащия към момента режим и по-скоро се връща към неефективния модел от периода 2009-2011 г.

А от лошо написания закон отново ще се влезе в изтощителния за юристите режим – ще се създаде двусмислена и противоречива практика как да се прилагат лишените от свързваща логика текстове, неясните и недефинирани понятия, вътрешните противоречия. В последващ етап най-вероятно ще се стигне до тълкуване на закона от Върховния касационен съд поради двоякото прилагане. А през това време репресивната машина ще работи срещу неудобните докато си измива ръцете с показни акции под надслов: „Аз ги хващам, те ги пускат!” или „Съдът пусна на свобода задържания Х”. Политика и прокуратура ще тържествуват убедително.

Темите, които ветото не разглежда, а политиците строго премълчават, са общите проблеми в контекста на какъвто и да било антикорупционен закон – добре или лошо написан. За да се бори някой с корупцията и при най-добре разписаните закони трябват хора – администрация, полиция, прокуратура и съд, които да бъдат:

  • политически неутрални,
  • професионалните им възможности и развитие да не бъдат поставени в зависимост от политическа намеса,
  • добре обезпечени материално и редовно да бъдат обучавани /само с патрулки, принтери и санирани сгради не става/,
  • проверявани, а при успех и окуражавани,
  • повишаването, съответно наказването да почиват на ясни правила отвъд политическото удобство, съответно неудобство,
  • професионалните проблеми да бъдат широко експертно обсъждани, а след дискусията да следват политически действия в разумен срок.

Към настоящия момент нито едно от тези условия не е изцяло изпълнено, въпреки многогодишните прогласени реформи в администрацията, полицията и съдебната власт.

Вместо това имаме:

  • множество стратегии за борба с корупцията,
  • множество промени в Закона за администрацията и Закона за държавния служител, но като краен резултат - политически зависима администрация, а не експертни структури,
  • МВР, което е в постоянна реформа, а тази „постоянност” води до перманентно напускане на високо квалифицираните служители и до деквалификация,
  • съд и прокуратура, които вървят по дирите на МВР – от реформа на реформа към тотално очерняне на съда и обезличаване на прокуратурата.

Ако до този момент или липсваха реални действия на президентската институция по упражняване на вето, или действията бяха вяли и неубедително мотивирани, то ветото върху антикорупционния закон поставя въпроси отвъд дребнавата политика. Ако институционалният разум в Народното събрание не сработи, обществото е в риск да ползва един лош закон, който лесно ще се превърне в удобен инструмент за политическа саморазправа. Вместо преборена корупция и органи, функциониращи в защита правата на гражданите, ще се сдобием със скъпоструваща репресивна машина, която ще подслушва, снима, наблюдава, а за политически неудобните - като нищо ще посегне и на собствеността им. Корупцията не е само политически въпрос, а въпрос на всеки човек, отнасящ се до личното му достойнство, до зачитане на правата му и до възможността му да ги упражнява.