Фискалните илюзии в избирателната кампания

„Политиката препуска дивашки от една налудничава идея към друга такава идея – и така възниква голямата депресия.”

Ханс Сенхолц, лекция, февруари 1988 г.

Почти всички политически наблюдатели се оплакват, че в тези избори хората щели да гласуват по симпатии и антипатии, а не за програми. Не мисля, че е желателно да се гласува за точно тези програми, които се предлагат. Не виждам нито една достоверна оценка в посланията на кандидатите, съревнованието е в полето на угодата към народните вярвания и е по-откровено лицемернo от повечето избори от 1990 г. насам.  На това отгоре няма и сблъсък на мнения.

Повече от половината избиратели ще гласуват – това е висока активност на фона на неясните послания. Изборът ще е първосигнален, защото по-високо усилие няма на какво да се опре. Все пак, ако някои случайно реши да мисли, не е лошо да знае следното.

Фалшива икономика

Изборите най-често създават очакване за фалшива икономика. 

Фалшивата икономика е положение, при което очакваш, че ще спечелиш или спестиш, но всъщност рано или късно губиш. Изборите са съревнование за това кой ще създаде повече такива очаквания, с които да бъде купено доверието на избирателите.  В последните години сме били свидетели на много ситуации на фалшива икономика.

Може би най-известен е случаят с възобновяемите енергийни източници. Без най-интересните подробности, историята е следната:

• През 2007 г. законодателите обещават субсидии във вид на изкуствено високи цени за „зелена енергия”;
• Идеята е толкова привлекателна, че мнозина предпочитат вместо да отглеждат рози и лавандула в подбалканските долинки, да се ориентират към лесните пари от слънчева енергия;
• От 2008 до 2011 г. „компетентните” държавни органи раздават разрешителни, банките с готовност раздават милиард – милиард и половина евро кредити за строителството на електроцентралки от вятър и слънце, а сделките са толкова многообещаващи, че чиновниците не могат да ги спрат (макар в закона да има процедура, по която това може да се случи);
• Колкото по-малки и повече са проектите, толкова повече са възможностите за „печалба” и смазване на системата на разрешителните и толкова повече са потенциалните загуби за централите, които са изместени от вятъра, слънцето и мъглата;
• Макар и предвидим още през 2009 г. крайният резултат – изчерпването на средствата на онези, които плащат – не може бъде спрян, защото раздаващите разрешителни днес ще получат по-малко от раздавалите разрешителни вчера.

Бедата не идва сама, към лесните печалби от „ВЕИ-тата” като фактор се добавят разходите и по други велики и субсидирани идеи като „Белене”, електропроизводството на топлофикациите и някои предприятия, започнатите в миналото други проекти, натискът от държавни компании на Руската федерация за по-високи цени и нови проекти.

Онова, което днес изглежда хаос в енергетиката, е всъщност наслагване на няколко случая на фалшива икономика едни върху друг с активното съдействие на избраниците на народа.

Но повечето такива начинания остават незабелязани. Те намират израз в увеличаващите се правителствени разходи преди избори: помощи за тютюнопроизводители, по-високи пенсии, субсидирана заетост и пр., и пр.

Фискалните илюзии

Фискалните илюзии са механизмът, по който се създава фалшива икономика.

Първият, който си поставя целта да ги опише през 1903 г., е италианският икономист Амилкаре Пувиани, който тогава издава специална книга по въпроса – „Теория на фискалните илюзии”.  Очевидно без да познава възгледите на Пувиани лорд Кейнс през 1936 г. поставя началото на мощна, не съвсем икономическа, традиция по разработването на фискални илюзии. През 60-те години на миналия век бъдещият нобелов лауреат по икономика Джеймс Бюканън описва причините за възникване на такива илюзии. Той доказва, че фискалните възгледи не са „грешки” на отделни хора, особено на големи групи. Те са системно субективни, служат за оправдание на разширяващи се държавни разходи и водят до монументални стопански загуби. Днес теорията е толкова популярна, че дори МВФ наблюдава процеса и прави опити за разработването на индекс на фискалните илюзии.

Ако се върнем към първоизточника, според Пувиани фискалните илюзии са начин да се изтръгнат повече пари за правителствени проекти без те да се усетят. Той изброява единадесет механизма на създаване на фискални илюзии, от които само един засега не е напълно приложим в България. 

Такава роля може да играе използването на непреки вместо преки данъци. В България средно над 60% от данъчните приходи са от косвени данъци. Това позволява да се скрие факта, че на един краен нетен кредитор на бюджета се падат трима бенефициенти (деца, учащи се, пенсионери, безработни, чиновници и платени от бюджета професии) на държавното преразпределение. 

Държавните заеми имат функцията да отлагат данъчното облагане. Почти няма партия, която да не предлага някаква форма на индустриална или селскостопанска политика, благословена и финансирана с нов държавен заем. Странното тук е, че всички се позовават на липсата на такива политики през последните двадесет години. Първо, това не е вярно. Такава политика е фалшивата икономика с „ВЕИтата”.  Такива идеи винаги е имало, но те са били финансирани само с около 40% от приходите, защото останалите 60% като правило са насочвани за социални разходи на бюджета.  40-те процента (т.е. разходите за поддържане на всичко – от армия и полиция през администрация до бедствия, аварии и туризъм) не стигат за нищо. Затова и се мисли за нови заеми. Второ, такива политики винаги са се проваляли. В България те водят до три дългови кризи само по времето на комунизма. И кризата от 1997 г. започна през 1995 г. с такава политика, със заповедта на министъра на икономиката държавните предприятия да не плащат задълженията към банките.  Трето, в тези апели прозира вътрешно противоречие и лицемерие. Всички са недоволни от правителствата на прехода, дори тези, в които сами са участвали или за които са гласували; но в същото време предлагат повече роля да бъде приписана на правителствата оттук-нататък.  Намекът е, че „тяхното” правителство ще управлява заемите по-добре и далновидно. Естествено, не всички ще спечелят изборите и ще съставят правителство, но това вредно настроение ще подведе избирателите и ще остане и след изборите.

Даренията (като например тези за МВР, при бедствия и нещастия, за приоритетни начинания и организации, по одобрен от политиците списък, „социалната отговорност на бизнеса”), “временните” данъци и данък лукс имат функцията да намаляват досадата на данъчното облагане и да въвеждат явно или скрито облагане, което след това не се отменя. Смисълът тук е същият като при данъците за „много” богатите, с които бяха спечелени последните избори в САЩ, Франция и Словакия: желание да се вегетира върху някакъв обществен конфликт и да се рекетират определени съсловия от данъчните власти. На тези идеи в настоящата кампания ще се спра по-нататък.  През 2013 г. изглежда най-употребявана е заплахата от обществен провал, ако данъците се намалят или не се увеличат, а всъщност провалите в миналото винаги са били свързани с високи и прогресивни данъци.

Българските устройствени правила на бюджета позволяват много лесно да се прикрива действителното положение на нещата. Данъците на малки вноски или платими автоматично са такъв пример; лесно се създават и данъци, които не са могли да бъдат предвидени. (Последният такъв данък е този върху лихвите по депозитите, които имаше за цел да създаде преди избори илюзията, че ще има бюджетен ресурс за увеличаване на пенсиите.) Данъците върху доходите се увеличават чрез минималните осигурителни прагове вследствие на съвещания с профсъюзите, за които никой не е гласувал и за които съвещания доскоро нямаше дори достъпни протоколи. Това усложнява и без това разбираемите само за малцина бюджетни процедури, самия бюджет и информацията за него. Един от упреците към последните четири бюджета бе за абстрактност на перата по правителствените разходи, но нито една партия днес не казва откъде ще се финансират нейните гениални идеи и формулира още по-абстрактни обозначения на разходите.

Инфлацията като създаване на пари от централната банка по политическо усмотрение и следващите от това бюджетни заблуди засега остават единствения механизъм, с който в България политиците не могат да разполагат свободно. Но с парични корекции (т.нар. индексации) и насочване на доходи към непроизводителни съсловия и фалшиви проекти те се опитват да насочат ресурс към крайно потребление. Без успех. Гражданите и фирмите в условията на несигурност предпочитат да се запасят с ресурс за непредвидени събития и това е рационално поведение. По данни на БНБ в края на март 2013 г. депозитите на фирмите са 14,3 милиарда лева (17,7% от БВП).  Спрямо март 2012 г. те нарастват с 3,9%.  Депозитите на гражданите са 35,3 милиарда лева (43,7% от БВП) и нарастват с 11,6%.  Сумарно спестяванията са над 60% от БВП.

Ирационалност на предлаганите политики

Тези данни показват колко безсмислени са следните идеи за фискална и стопанска политика, разгледани без претенция за изчерпателност. В икономиката е известен т.нар. Ефект на Морис Але: в условията на несигурност, хората предпочитат сигурност. Тъкмо това в България доказва поведението на спестявания. В тази ситуация да инжектираш несигурност, променяйки данъчната система, е, меко казано, неразумно. Особено ако знаеш за какво става дума. Експлоатацията на човешката завист чрез идеите за облагане на богатите не се различава принципно от идеите за изземване на имуществото на евреите, чужденците или която и да е друга група или съсловие.

Правителствени разходи и икономически растеж. Предполага се, че с увеличаването на правителствените разходи ще се стимулира стопанският подем. Това е една от фискалните илюзии, създадена от лорд Кейнс и вулгаризирана до неузнаваемост от неговите следовници у нас и в чужбина.

Преди да се преразпредели от правителството доходът първо трябва да бъде произведен, след това иззет от правителството през данъците и чак след това насочен към някакви приоритети от хора, които не знаят повече за икономиката и просперитета от онези, от които първоначално е иззет дохода. Целият този процес е свързан с разходи. Изземващите дохода и насочващите правителствените разходи разполагат всъщност с чужди средства и нямат стимули да правят това срещу своите интереси. А тези интереси най-често са да бъдат избрани още веднъж или да запазят заеманите от тях длъжности. „Интересът на народа” тук няма особено значение. Хората на държавни и изборни длъжности се интересуват първо от своите съратници и конкуренти, и едва след това от средностатистическия избирател. Както писа наскоро Иво Беров: „Простонародната мисъл, че един човек от народа ще мисли за народа, защото е човек от народа, а няма да гледа само себе си, тъкмо защото е човек от народа, може да хрумне само на някой човек от народа.”

За сметка на това малцинството, от което се събира доход за преразпределение, губи стимули да работи повече. Групата на нетните крайно кредитори на бюджета постоянно намалява: през 2003 г. работещите в частния сектор и в несубсидирани държавни предприятия са 2,1 милиона, през 2010 г. – 1,77, а в края на юни 2012 г. – 1,7 милиона. 

Хипотезата на Кейнс не работи в България, както и никъде другаде. Разбира се, някой може да предполага, че когато от хората се изземва по-голяма част от дохода им, те ще искат да работят повече. Но обикновено хората предпочитат изземването да е за сметка на някой друг, а не на тях самите. Нормалните хора биха предпочели те сами да преразпределят дохода си и първите облагодетелствани ще бъдат техните близки и роднини, близки до сърцето каузи, а не непознати индивиди и чужди начинания, финансирани по съмнителен начин.

Политика в подкрепа на безработицата. В тази област нещата са по-сложни, защото малцина виждат по-далеч от носа си.

Поради всеобщото предпочитание да взимат от другите, а не от теб, разбиращи от икономика кандидати за управление на страната измислиха, че трябва да се „върне” прогресивното облагане на физическите лица. Употребявам кавичките, защото това облагане и в момента не е пропорционално или „плоско”. За различните категории професии минималните осигурителни прагове са различни и те са данък върху дохода, а не се взимат от нищото.

Дори и да предположим нещо крайно съмнително, че т.нар. богати (с доход примерно над 3 000 лева) продължат да плащат данъци след като бъдат увеличени ставките, ще продължат да работят и да плащат данъци все така добросъвестно, решение на някакви съществени проблеми не изглежда възможно.

Внесените в бюджета данъци върху дохода на физически лица или домакинства, включително от изменението в стойността на активите през 2011 г., са 2,14 милиарда лева. Никой не казва с колко ще се увеличат приходите при промяна в данъчното законодателство. Не е разумно да се смята, че те са се увеличили примерно два пъти. Но някой може да се надява, че те биха били с 10% повече, т.е. че увеличението ще е с 214 милиона лева. Това са парите, които правителството харчи за два и половина дена през 2013 г.

А какви са реалностите? Социалните разходи за 2013 г. (пенсии, здравеопазване, образование, социални помощи и обезщетения и подпомагане на заетостта) са около 17,5 милиарда лева, над една четвърт от тях – за пенсии. Т.е. социалните разходи са 54% от всички бюджетни разходи или малко над 1/5 от БВП (21,5%). От четири години насам собствените приходи на пенсионното отделение (НОИ) са два пъти по-малко от разходите: 20 срещу 40 милиарда. Не ясно кой от проблемите на ще може да бъде решен с по-висок приход  от 200 или дори 300 милиона лева.

Но е ясно следното. За данъкоплатците около границата на праговете по-различните ставки ще възникнат стимули за по-малко работа или отчитане на по-ниски доходи, а за онези над горната граница – стимули за износ на доходи. 

Ако бъдат променени данъчните правила, макар и незначителни и малко вероятни приходите от новите данъци ще бъдат включени в бюджета за следващата година. Съдейки по заявените приоритети, те не стигат за индексация на пенсиите и за увеличение на минималната работна заплата до обещаваните 400 лева. Най-много да се спретне двойно увеличение на средствата за активни мероприятия в областта на субсидираната заетост. За тези програми важи казаното по-горе за фалшивата икономика.

Сумарният ефект от всичко това ще бъде политика за създаване на безработица. Един от изводите за невалидността на хипотезата на Кейнс е, че правителствените разходи нямат нищо общо със заетостта. Защото с увеличаването на преразпределението и администрирането на цената на труда, разходите за труд на относително голяма група хора ще са над тяхната производителност, т.е. отвъд полезността, която те биха имали за работодателите.

Всеки нов бюджетен приход, насочен към сегашните социални разходи без либерализиране на пенсионното дело, образованието и здравеопазването, ще възпроизведе сегашното състояние.  При него губещи се оказват по-младите, предприемчивите или просто надяващите се сами да се справят с живота. И въпреки непрекъснато създаваните заблуди, те рано или късно, обикновено две години след изборите, осъзнават този факт.