Атестирай това
Тази седмица Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) постанови поредното осъдително решение срещу България. От него става ясно, че българският съд (на две инстанции) не е зачел правото на изразяване на мнение (чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека) на г-н Ханджийски като го осъжда за хулиганство за това, че е украсил паметника на Димитър Благоев в Благоевград като дядо Мраз[1]. Според ЕСПЧ държавата се е намесила в свободата на изразяване, когато това изобщо не е било необходимо, тъй като, поставено в тогавашния контекст, действието по украсяване без повреждане на паметника може да е законосъобразна форма на политически протест.
Статията няма за цел да обсъжда решението на ЕСПЧ или тези на благоевградските съдилища по същество. Вместо това взимаме повод от факта, че държавата за пореден път е осъдена вследствие на акт на орган на съдебната власт, за да подчертаем необходимостта атестирането на магистрати[2] да включва и тези актове на съда, които са станали повод за осъждането ѝ в Страсбург. Подобен показател за оценка на работата на съдията може да има значителна тежест и неизбежно да доведе до по-пълноценна и задълбочена атестация.
По-конкретно, той ще придаде допълнително измерение и плътност на критериите за атестация, залегнали в Закона за съдебната власт и Наредба № 2 за показателите, методиката и реда за атестиране на съдия, председател и заместник-председател на съд, а именно „правни знания и умения за прилагането им“ и „умение за анализ на правнорелевантни факти“. Към момента например един от индикаторите за оценка на качеството работата на съдията е броят/процентът на отменени, потвърдени, изменени, възобновени актове (т.е. резултатите от инстанционния контрол). Няма аргумент срещу това качеството да се оценява и през призмата на авторитетните решения на ЕСПЧ.
Освен това, Наредбата предвижда, че оценката се основава и на достоверната писмена информация за атестирания, която, inter alia, включва участия в допълнителни професионални обучения за повишаване на квалификацията. На практика, обаче това е количествен показател, който е неспособен да демонстрира резултата от обученията, т.е. доколко е усвоена материята, придобити ли са знания и прилагат ли се всъщност. Актовете, станали повод за осъдителните решения срещу България, всъщност предоставят точно това – ясен качествен индикатор. В крайна сметка, един съдия може да е бил на пет обучения, разглеждащи практиката на ЕСПЧ и Конвенцията, а това да не е видно от постановените от него актове. Обратно, силно любознателен съдия, който чете усилено, но не посещава много обучения, може да е безупречен в знанията и практиката си.
Осъдително решение от ЕСПЧ може да се отрази негативно върху оценката на работата на съдията, чийто съдебен акт е станал повод за осъждането, но липсата на такова не означава автоматично завишаване на точките в атестацията. Възможно е да се мисли в посока по-високо оценяване на работата на съдия, когато тя отразява способността му за убедително аргументиране на съдебния акт чрез ясно позоваване на Конвенцията и практиката на ЕСПЧ. Например може да се предвиди това да става след преценка на атестиращия при определени показатели. Макар и да става дума за субективна преценка на атестиращия, това не е непостижимо поради възможността му да преглежда актове на атестирания съдия и да посещава съдебни заседания, т.е. да формира впечатление без дистанция. Това ще е важен индикатор, показващ, че съдията не само е избегнал евентуално осъждане на България и спестил харчове на държавата. Нещо повече – показвайки правни знания и умения да разобличава етатистки подходи, да разпознава конкуренцията на права и да способства за намирането на баланс помежду им, демонстрира, че е надживял ролята си само на национален съдия и е дозрял за схващането, че е част и от „първото, а и най-важното, ниво от „съдии по Конвенцията“ [3].
Освен това, всеки национален съдия е и съдия на ЕС. Макар ЕСПЧ и СЕС да имат различни правомощия и генезиз, “[м]ежду двете системи съществува симетрия на ценностите, това са фундаменталните ценности на европейската демокраци”[4], както отбелязва съдията Робърт Спано (настоящ председател на ЕСПЧ). В тази връзка, при атестациите могат да се вземат предвид и преюдициалните запитвания от български съдии до СЕС, които, спомагайки за развитието на правото, разкриват ангажираност от страна на магистратите за подобряване на средата. Разбира се, в посока обогатяване на атестациите може да се мисли и по отношение на влезли в сила решения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), когато държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на съдебната власт, доколкото ЗОДОВ би трябвало да предлага вътрешно правно средство за защита.
Включването на „международен“ елемент в атестационната процедура няма да е трудно постижимо, тъй като не налага законови изменения. Би могло да се постигне чрез допълнение в наредбата от ВСС. Така, чрез минимално усилие, може да се окаже въздействие върху една иначе формалистична процедура. Подобно допълнение няма да е самоцелно, нито ще служи за сочене с пръст към отделни съдии. То ще се се разглежда в съвкупност с всички останали критерии и показатели за атестация. Това може да подпомогне усилията за повишаване на качеството на правосъдието, съответно да увеличи доверието на гражданите в българската съдебна система и способността ѝ да осъществява ефективно конституционната си функция да „защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата“.
[1] Повече информация тук: https://news.lex.bg/%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b8-%d1%81%d0%b2%d0%be%d0%b1%d0%be%d0%b4%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b8%d0%b7%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%8f%d0%b2/
[2] Като се вземат предвид спецификите на прокурорските правомощия, казаното може да се адаптира и за техните атестации.
[3] „Върховенството на правото и независимостта на съдебната власт“; изказване на Робърт Спано: https://static1.squarespace.com/static/5502d30ee4b0f063546540ec/t/5df4ad869eff7e06e6148607/1576316295083/R_Spano.pdf
[4] Пак там.
