Защо да не се премахне корпоративния данък?
Word Format (Word Format)
Размисли върху статията на Шелдън Ричман „Премахване на корпоративния данък“, публикувана през септември 2002 на интернет страницата на The Future of Freedom Foundation (връзка)
“ Животът, свободата и собствеността на хората са в опасност, когато законодателната власт е в сесия.“
Неизвестен съдия от Ню Йорк, XIX век
Защо да не се премахне корпоративния данък? Всеки е загрижен за понижаването на цените на акциите, защо тогава да не се премахне една от големите прегради пред корпоративните печалби: корпоративният данък.
Широко разпространено е твърдението, че корпорациите не плащат данъци, а само ги събират. Това е така, защото в корпорациите работят хора, които са действителните платци на данъка. Определено не би могло да се каже кой каква част от данъка плаща, но може да се твърди, че той засяга най-много акционерите, служителите и потребителите. В същото време защитниците на корпоративния данък (правителството) едва ли биха искали да навредят на служителите и потребителите. Но именно служителите и потребителите са тези, които всъщност плащат данъците. Поради обстоятелството, че средствата, които са събрани чрез данъци не могат да бъдат инвестирани в проекти, които биха увеличили производителността на служителите на съответната компания, работните заплати на служителите няма да бъдат повишени, т.е. те няма да бъдат повишени, защото в частния сектор заплатите на служителите се повишават при увеличение на производителността. От друга страна, поради факта, че средствата, които са „дарени“ на правителството чрез данък печалба не се инвестират в ефективното производство на нови продукти, потребителите плащат повече за тези продукти, отколкото биха платили, ако няма преразпределение чрез правителството. Част от средствата, които правителството събира чрез данъците, след това ги раздава на отрасли и фирми, които не могат да използват предоставените им средства ефективно (доказателството – тези отрасли и фирми имат нарастваща нужда от такива средства, т.е. действа принципа колкото по- лошо е представянето на дадена фирма или отрасъл, толкова повече държавна подкрепа). В закона за държавния бюджет на България за 2002 г. са заложени приходи от данък върху печалбата са в размер на 464 992.6 хил. лв., субсидиите за нефинансови предприятия възлизат на 48.39 % от заложените приходи от данък печалба, средства, които нямат реално оправдание и не водят до ефективност. Получава се ситуация, при която се стимулират неефективните отрасли и фирми (разпределяне на субсидии, привилегии) и се наказват отраслите и фирмите с висока производителност (облагане с данъци). Не е ли това израз на привидна загриженост и двуличие, когато правителството твърди, че иска да стимулира повишаването на качеството на стоките и тяхната конкурентноспособност? Възниква въпросът докога ще продължи това? Вероятно докато и фирмите с висока производителност започнат да искат определени преференции от страна на правителството. Интересно как тогава правителството ще изпълнява своята мисия, при положение, че всички фирми искат преференции и няма средства за тези преференции? Както е казал Милтън Фридман: „Моето виждане за държавните разходи може да се изрази чрез следната алегория. Когато някой харчи собствените си пари за свои нужди, той е много загрижен за това колко пари са изразходени и как точно… Когато някой харчи чужди пари за някой друг, той не е загрижен нито от това колко пари са изхарчени, нито от начина, по който са похарчени.“
Традиционното схващане на правителството за криза е „състояние на икономиката, което изисква намеса на държавата“. И „естествено“, когато има позитивно развитие в икономиката, държавата е тази, която си приписва съответните заслуги, т.е. логиката е в абсурден порочен кръг – правителствената намеса в икономиката влияе позитивно върху нейното развитие, както и развитието на икономиката само по себе си изисква правителствена намеса. Също толкова важен е въпросът как икономиката е изпаднала в криза и каква е ролята на държавната намеса за състоянието на криза? Защото на практика се получава, че намесата на държавата в икономиката убива икономиката, т.е. истинската криза за икономиката са именно държавната намеса и регулациите.