Залезът на българската просвета

„Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!”

Тези думи на Стоян Михайловски са едни от най-ярките в съзнанието на най-младите българи. Вярата, че образованието е пътят към по-светлото бъдеще, е основен двигател и мотиватор за учениците.

С всяка изминала година, прекарана в класната стая, обаче училището се превръща от инструмент за добиване на знания и умения в зандан, където практическите нужди на младите хора, тяхната креативност и жаждата за самоусъвършенстване са на заден план. Без значение е колко добри учители и връстници ще срещне младежът в училище – грешно подредената стимулна система на всички равнища на българското образование гарантира като цяло ниско качество на крайния продукт (продукт, от който зависи как ще изглежда родината ни в бъдеще). Изглежда слънцето на науката вече залязва над страната ни и се взираме във все по-непрогледен мрак.

Най-ярко изразен е проблемът във висшето образование. Там е очевидно колко недоволни и подозрителни са българите относно предлаганите учебни програми. След като България стана член на ЕС и различните методи на финансиране на обучението зад граница станаха по-достъпни, все повече перспективни младежи „гласуват с краката си” чия образователна система считат за наистина качествена. Увеличава се тенденциозно броят на българските студенти, които предпочитат чужди висши училища, увеличава се и броят на тези, които вече могат да си позволят образование извън страната. И това не е изненадващо предвид факта, че в престижна международна класация български университет може единствено да мечтае да попадне.

На този фон в България ситуацията се влошава с всеки изминал ден. Университетите непрекъснато увеличават план-приема, успехът за класиране във всички, включително престижните специалности, главоломно пада. Дори се заговори, че Алма Матер ще започне да приема двойкаджии.

Философията, стояща зад такова развитие, гласи: „лесен вход, труден изход”. Т.е. достъпът до висше образование да е по принцип лесен, но само най-кадърните да успяват да завършат. Това не се случва обаче. Завършването на роден ВУЗ не е много по-сложно от приемането в него. Това води до „инфлация” на дипломите – тези документи започват да губят своята сигнална функция, работодателите все по-рядко разчитат, че новоизлюпените висшисти разполагат с нужните компетенции и трудова дисциплина, за да вършат качествено работата, за която кандидатстват. Степен бакалавър е новата диплома за средно образование, вече същото започва да се случва и с магистратурите.

Това по никакъв начин не притеснява ръководствата на висшите учебни заведения у нас. А причината – не студентът е в центъра на системата на висшето образование в България. Предоставянето на атрактивни специалности, полезни, практически курсове, бъдещата реализация на младите хора… това са все думи, които от време на време попадат в някоя ректорска реч по повод откриване на учебна година, патронен празник или когато се удаде възможност. А в действителност най-важното и актуално нещо в дневния ред на ВУЗ-овете е БЮДЖЕТЪТ.

Горното твърдение няма особена нужда от подкрепа с доказателства. Достатъчно е да се погледнат темите в медиите, свързани с висшето образование в последно време. Говори се за орязани субсидии, въвеждане на платено обучение и т.н. Появиха се подписки в СУ за повече държавни пари (които разумните сред нас отказаха да подпишат). Пари уж няма, а милиони се губят в крайно неефективни администрации, неоползотворени недвижими имоти и т.н.

Платеното обучение пък се превърна във фарс. Тези, които гръмко го подкрепяха, решиха, че явно нямат нужда от него. УНСС опита да си напълни касичката, нарушавайки ясните правила, описани в закона – таксите да са съобразени с размера на таксите за държавна поръчка. Въпросът е кой обаче ще реши да се бръкне няколко хиляди лева на година, при положение, че приемът държавна поръчка расте всяка година, а разходите за обучение в чужбина (с по-добро качество) намаляват.

Къде е наистина проблемът? Не в липсата на пари, оглупяващата младеж или нещо друго, а в държавата, която превърна множество сектори на икономиката в паразитни структури (най-трагичен пример е земеделието, чието оцеляване е пряко и недвусмислено зависимо от държавните и европейски помощи).

Определят се (много) места за държавна поръчка, плащат се субсидии „на парче” и не се изисква високо равнище на преподаване и резултати на учащите. Не са глупави университетите да приемат двойкаджии, да се опитват да ги задържат колкото се може по-дълго, че накрая да им дават и диплома. Глупава е държавата да раздава тези пари и да насърчава такова поведение. Хората реагират на стимули и когато се стимулира постигане на бройка без оглед на качество, логично е бройката да се реализира при минимални разходи, т.е. минимално качество.

Решенията, за които се говори напоследък, са решения за проблемите на бюджетите на висшите училища, а не на висшето образование. Искат се пари, но не и правомощия – за определяне колко студенти и на каква цена да бъдат приети например. Конкуренция реално няма, тя е просто борба за запълване на обявените места, а не за знаещите и можещите и не за подобряване на образователния процес. Ето защо мозъците ни ще продължават да изтичат на запад и повечето вероятно няма да се върнат.

Решение има и то се корени в промяна на философията, върху която се гради висшето образование. Най-ефективен лек за ниската ефективност е конкуренцията и автономията. Време е държавата да свали помощните колела на университетите и да им позволи да се развиват, вместо да продължава да ги упоява с обществени средства. Сегашните форми на субсидиране на студентите също не стимулират високи резултати, а студентското кредитиране (което изисква последваща реализация, за да бъдат изплатени предоставените средства) просто няма почва на този етап. Докато не се въведат принципите на свободния пазар и конкуренция между университетите, промяна няма да има, защото учебните заведения са доволни, разчитайки на парите на данъкоплатците, без да се налага да се предприемат болезнени реформи. А студентите нямат глас в техните решения – или се задоволяват с каквото им се дава тук, или намират, каквото търсят, навън.

Конкуренция между ВУЗ-овете, конкуренция между преподавателите, конкуренция между студентите, стремеж за все по-високо качество на все по-ниска цена, при ефикасни процедури – това би довело до ефектите, които всеки гимназист търси, когато избира къде да продължи образованието си. А тези ефекти са повече, по-качествени и актуални знания, умения, способности, по-добра реализация, по-добра продуктивност, по-силна икономика и по-висок стандарт на живот в България.

Трябва ни реформа, а не повече от старото – то не работи и вече никой не се и опитва да твърди обратното.  Трябва ни реформа, и то сега!

* Стажант в ИПИ.