Кои са активните граждани и организации в страната? Според статистиката в България има около 300,000 работещи фирми и организации. “Работещи” означава, че те имат относително голям оборот, значителен брой персонал, много клиенти и доставчици, редовно отчитат данъци, биват одитирани и подават пълни отчети в НСИ.
От данъците на тези фирми и на около два милиона и двеста-триста хиляди работещи (в частния сектор и несубсидираните държавни предприятия) граждани правителството събира средства за своите съществени и не винаги съществени дейности. От тези средства то финансира и работещите в бюджетната област.
Държавният вестник материализира волята на правителството, неговата политика в нормативни актове. Те определят някакви правила, които гражданите (включително работещите в бюджетни учреждения) и фирмите трябва да спазват, защото те се оказват задължения. Покрай изисквания за дейността, Държавен вестник е мястото където се официализират отношенията между юридическите лица, а понякога и тези между физическите лица.
Всъщност без него пространството на официалността един вид не съществува. Ако определени изисквания не са публикувани, те не са известни. Щом не са известни – тяхното спазване не може да се изисква. Следователно те не могат да възникнат като задължения за когото и да било. По същия начин не без публикация в Държавен вестник не възникват и външните качества личностите, учредяващи иначе по своя воля юридическите лица (фирми, сдружения и пр.). Т.е. и правото да се сдружаваш също е опосредено от бързо пожълтяващата хартия на Държавен вестник.
Хората не се сдружават и не започват бизнес, за да плащат данъци или за да се появят техните имена в Държавен вестник и в регистрите на търговското отделение на съда.
Обикновено те имат някаква друга идея. Обстоятелството, че се сдружават е средство за осъществяване на тази идея. Благодарение на него те стават част от официално битуващото знание на всички такива организации (фирми ___б9$6ZR_и пр.). Защото има такова знание е възможно да възникне доверието между хора, които не се познават – да се купува и продава, да се сключват договори и да битува надеждата, че ако някой ги наруши тези договори, ще има начин да бъде накаран да ги изпълни.
И така, Държавен вестник е преди, по време и след тези отношения. Ако се сумира казаното дотук, има общо взето два повода голяма група хора и фирми да се интересуват от Държавен вестник. Първият е, че те имат някакви права и чрез посредничеството му те могат да ги осъществяват. Второ, за гражданите и фирмите съществуват и възникват някакви задължения, които не могат да имат сила, ако не са обявени в този вестник.
За да осъществят правата си и за да знаят задълженията си, гражданите и фирмите в някакъв смисъл трябва да четат държавен вестник или да питат някого, който го чете какво ги засяга от онова, което е записано там.
Ако нашите 300 000 активни фирми и организации наистина се интересуват от Държавен вестник и се абонират за него, ще харчат годишно 23,4 милиона лева. Ако случайно решат да се сдобият с Държавен вестник в електронен вид, те биха похарчили малко над 1,8 милиарда лева. Цената на това удоволствие е 6 010 лева на година според ценоразписа на самия Държавен вестник. Това прави цена равна на 4,75% от БВП за 2004 г. Това е цената да знаеш от първа ръка какви са правилата, как се променят и не възниква ли случайно някакво задължение за теб като активен гражданин или фирма.
Естествено, едва ли някой вижда смисъл да харчи точно тези пари. Явно цената е забранително и безсмислено висока. В замяна може да си купите за около 1 000 лева същия вестник от някоя от фирмите, които оказват изключително важната услуга да ни представят удобен достъп до онова, което ни засяга и което правителството – с наше одобрение – ни налага като задължение. Ако предположението за 300-те хиляди е вярно, ако обичат високите технологии, мразят трупането на излишна хартия и наистина са толкова активни, колкото би трябвало да бъде един идеален гражданин, цената на осведомяването би била шест пъти по-ниска, но също безобразно висока –300 милиона лева. Няма признаци, че и тази цена се заплаща пряко. Тя се плаща косвено – като цена на услугите на четящите вестника (адвокати, консултанти и пр.).
Вероятно е дори да се изразходват повече от тези средства. Ако се отчете и обстоятелството, че нещо може да е публикувано като изискване, а ти да не го знаеш и прилагащите изискванията те хванат, и ти ще трябва да се откупиш – реалната оценка на разходите за добро гражданство и така модерната “социална отговорност” на фирмите е доста над 5 на сто от БВП.
Разбира се, всички цифри са предположения, мисловен експеримент, който описва какво би харчил идеалния гражданин, които иска да осъществява своите права и задължения според това както те са нормирани.
Как в други страни?
В Европейския съюз аналогът на българския държавен вестник се издава от канцеларията за официална документация, публикува се на страницата на съюз и не се заплаща. Няма нормативни актове, които не са достъпни. (От другата документация не всичко публикуват, а често публикуват и излишни неща, но това е друга тема.) В Швеция с това се занимава министерство на правосъдието, има пълен и безплатен достъп в Интернет. В Австрия същата работа се върши от частна компания, достъпът е пълен и безплатен, а правителството има дял в тази компания. Не изненада, че точно същата схема има и в Унгария. В Чехия също достъпът е пълен и безплатен, но за това отговаря министърът на вътрешните работи. Същото е ви Естония и Ирландия, но това е работа на държавно учреждение. Списъкът може да бъде продължен. Ако не ме лъже паметта, в Обединеното кралство кралицата (короната) има дори издателски права върху законодателството, но тя с удоволствие предоставя правото на достъп до него.
Не ще и дума – разходите се покриват от други източници, било то средства на данъкоплатците, било от такси за публикуване в държавния вестник.
Въпросът обаче е принципен. Ако държавен вестник се заплаща, в страните като България, се предполага, че гражданите следва да си плащат за своите права. Ако обаче правителството само им налага определени задължения със своята политика и прилагащите я нормативни актове, те също трябва да си плащат и да полагат нарочни усилия, за да разберат какви са им задълженията и какво всъщност прави правителството, което те вече са финансирали с част от доходите си.
Без усилия няма активно гражданство. Но очевидно е, да се мине, че тези усилия са излишни, когато процедурата и ценоразписът са толкова нагло несправедливи и просто недемократични, колкото у нас.
