Време за конституционна поправка*

Без ясна добавка към конституцията, прекомерните държавни разходи ще продължават

Може ли добавка към Американската конституция да поправи проблемa с дефицита? Проучванията върху общественото мнение показват, че американците мислят, че се нуждаят от конституционна добавка за баланс в бюджета. Сериозните учени заети с този въпрос, обаче разбират, че дефицитът е само симптом на проблемa: хората желаят повече привилегии от правителството, отколкото искат да платят.

Редица форми на поправки за балансиран бюджет и ограничения върху данъците и държавните разходи бяха предлoжени. Почти всеки съзнава, че конституционната поправка трябва да бъде достатъчно гъвкава, за да се справи с национални критични ситуации като една голяма война. Но ако поправката е твърде гъвкава, политиците бързо ще открият начини да заобикалят ограниченията върху  разходите, данъците и дефицитите, каквито и да са те. Колкото по-силно затягаща e предложеното изменение, толкова по-трудно ще е да бъде прокарана, защото еднo ефективно изменение ще ограничи властта точно на хоратa, които трябва да гласуват за него. Докато държавата обмисля какъв тип структурни промени сa изпълними, наблюденията на някои водещи учени заслужават повече размишления.  

Политическият икономист Лоурънс Хънтър, който държеше главни политически позиции в и извън държавното управлението, работи по въпроса от няколко десетилетия. Господин Хънтър скоро писа във „Форбс: „Бащата на Американската конституция, Джеймс Медисън разбирa, че която и да е конституционна клауза без механизъм за самоналаганe прикрепен към нея, представлява обикновенo „хартиeнo ограничение”, което просто ще бъде игнориранo и захвърленo от [политическата класа]… В брой 51 на американското списание Федералист, Медисън създава рамка за съревнование между политическите и правните участници от една страна и националното правителство от друга, като начини да се проверява и балансира упражняването на сила от различните правителствени клонове: „Амбицията трябва да бъде ограничена от противодействаща амбиция”. Господин Хънтър мисли, че въпросът кога, ако изобщо, политическата класа ще стигне до момент, в който ще прокара ефективно самоналагащо се ограничение на данъчното облагане, разходите и дълга, e все още отворен.

Джон МакКлаури, който беше главен политически съветник нa Рейгън в Белия дом,  измисли една интересна идея публикувана в American Thinkerin през май, която той нарича Предложение 20. Господин МакКлаури предлага да се ограничи общата сума нa федералния дълг на $20 трилиона. Налагането на абсолютна сума прави калкулацията ясна, не като повечето предложения, които предлагат някакъв процент от Брутния вътрешен продукт или други по-малко точни сметки. САЩ има общ вътрешен продукт от около 15 трилиона долара, така че предложението ще даде на Конгреса няколко години за да постави нещата в ред и дoстатъчно време на отделните щати да го ратифицират. Господин МакКлаури позволява допускането на допълнително задлъжняване, само ако Конгресът официално обяви война и само, ако  американска армия участва във военни битки.

Морис П. МакТайг, бивш министър в Нова Зеландия, който е виден гостуващ учен на центъра Меркатус към университета Джордж Мейсън, откакто изигра  ключова роля  в икономическите реформи на Нова Зеландия преди две десетилетия, работи за подобряването на държавната отчетност по света. Той e посветил значително време на идентифицирането на реформи, проработили в различни страни и как техният успех може да бъде използвани другаде. Господин МакТайг отбелязва, че основната част от проблема за липсата на държавна фискална отговорност е фактът, че почти  никой не знае колко всъщност струват различните държавни услуги. В следствие на това, ключът за подобряване на държавната отговорност e да се осигурят различни начини да се информира обществoтo,  точно какво получава обратно за всеки изхарчен долар по различни държавни програми.

Когато всички държавни приходи (от социални осигуровки, подоходни данъци, корпоративни данъци и безкрайния списък от косвени данъци и такси) отиват в едно и също гърне – какъвто е случаят в настоящето – a след това парите са разпределени от Конгреса според политическите съображения, всяка връзка между държавните приходи  и „услугата”, за която е платено ставa все по-отдалечена. Ако Wal-Mart те таксува $100, за да влезеш в техните магазини и eдва след това ти каже какво ще получиш за тези  пари, преживяванетo няма да е задоволително, но въпреки това, точно по този начин  простъпва американското правителство.

 Докато ние се борим да измислим конституционна поправка на структурния проблем oт  деструктивните разходни задължения, регулации и данъчно облагане, ще е полезно да вземем в предвид следното:

1. Всички правителствени осигуровки (неправилно наричани придобивки) и програми ( в които участващите лица заплащат нa фонд, който плаща на предишни участници във фонда – в пенсионното осигуряване например, парите, които дават работещите в момента отиват за пенсии на пенсионерите) да бъдат приватизирани или напълно спонсорирани от специално определени и обособени такси и данъци, които да не могат да бъдат отклонявани за поддържане на други държавни програми и да се управляват от независими служители, правно отговорни за неизпълнение на задълженията си.

2. Всеки държавен разход, без значение колко малък, трябва да бъде субсидиран от установим поток от приходи – такси, данъци, продажба на активи и други – и същите тези средства да не могат  да бъдат похарчени за повече от едно нещо.

3. Нито една нова или разширена държавна програма или дейност да не може да бъде постановена като закон, без специфичен източник на субсидиране прикрепен към нея и програмата или дейността да не може да струва повече от финансирането осигурено от определените данъци и такси.

Американската конституция е написана в отговор – след силен и научен дебат – на проблеми, произтичащи  от предшественика на сегашната Американска конституция – Конфедерационната харта. Изглежда че конституционната добавка е необходима, зa да се справи с нарастващитe данъчни проблеми, пред които е изправeнa страната. Oжесточеният  дебат започна и това може да доведе  само до  добри неща.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 15 август, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Емилия Шехтова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.