Устойчива заплаха
Тази седмица Европейската комисия представи своята годишна политическа стратегия[1], която определя нейните приоритети в сферата на политиката за 2008 г. Документът подчертава целите на политиката на комисията, по-конкретно в четирите стратегически зони на „комисията Барозу": просперитет, солидарност, сигурност и свобода, по-силна роля на ЕС в света. Придържайки се към тези стратегически цели, комисията се фокусира върху проблеми като климатични промени, растеж и заетост, енергийна осигуреност и управление на миграцията.
Всъщност, ако трябва да опишем с две думи съдържанието на стратегията, то те ще бъдат – „устойчиво развитие". Проблематиката за устойчивото развитие се превърна в основен фактор при определянето на приоритетите в политиките на Европейския съюз. Заиграването с този термин е толкова голямо, че във въпросната стратегия се говори за устойчив просперитет, устойчиво развитие, устойчив растеж, устойчива енергия, устойчив транспорт и устойчиво производство. Стремежът за все повече "устойчивости" съвсем не е случаен. Обикновено там, където има устойчива цел, има и държавна намеса.
Важно е, когато говорим за устойчиво развитие, да го разглеждаме в неговата цялост. Това означава да вземем под внимание и трите измерения на устойчивото развитие, а именно икономическо, социално и екологично. Подредбата на тези измерения съвсем не е случайна. Ограничаването на устойчивото развитие само до неговите екологични аспекти може да бъде изключително подвеждащо.
Централно място в приоритетите на ЕК за 2008 г. заема борбата с климатичните промени, която трябва да осигури устойчив просперитет за Европа. Ограничаването на замърсяването на околната среда при всички случаи е свързано с намаляване на производството. Едва ли е възможно свиването на продукцията да доведе до някакъв просперитет. От друга страна, ние все още не сме убедени, че има такиви климатични промени, които се нуждаят от специална политика. Използването на пазарни подходи при регулирането на дейността на евентуални замърсители е най-добрия начин във всички случаи.
Като главен фактор за постигането на устойчив растеж, ЕК посочва устойчивата, безопасна и конкурентна енергия, базирана на подходящ микс от устойчиви енергийни източници. Описаната картина наистина е великолепна:
Устойчив енергиен източник – Устойчива енергия – Устойчиво развитие
Хората са казали, че гениалните идеи са в същото време и много прости. Е, тази идея не е гениална. За да определим даден източник на енергия като устойчив, използвайки критериите на защитниците на тази теория, той трябва да бъде възобновим, безопасен и по възможност евтин. Към тези източници можем да причислим слънцето, водата и вятърът. Проблемът е, че относителният дял на този вид енергия в световен мащаб е малък. В началото на 21-ви век, възобновимите енергийни източници имат дял от едва 8 %, в т.ч. само един процент слънчеви, вятърни и геотермални източници, плюс 7 % от хидроенергия[2].
Ако все пак пренебрегнем това несъответсвие и приемем, че можем да заменим традиционните енергийни източници с устойчиви такива, пак ще се изправим пред сериозен проблем. Нямаме никакви основания да смятаме, че едно такова решение ще бъде последвано от всички страни в света. Напротив, по-вероятно е те да продължат да разчитат на традиционните източници на енергия, като петрола, природния газ и въглищата, което автоматично ще им даде сериозни конкурентни предимства в световната търговия, които отново ще имат пагубен ефект за ЕС.
Нека сега разгледаме една наистина специална стратегическа зона на „комисията Барозу", наречена ‘солидарност' и описана в тази стратегия. Комисията ще предложи нови мерки за осигуряването на адаптивността и гъвкавоста на европейския трудов пазар, като в същото време осигури висока степен на социална защита. Тази политика дори си има свой собствен термин – flexicurity (идва от flexibility – гъвкавост и security – сигурност). В тази политика определено има нещо сбъркано. Тя се определя като микс от гъвкавост за работодателя и сигурност за работника. Казано по-просто, това означава свобода на наемане и уволняване (гъвкавост за работодателя) и високи помощи за безработните (сигурност за работника). Проблемът обаче идва от това, че работодателят няма да има кого да наема и да уволнява, имайки предвид, че всички ще си стоят вкъщи и ще получават високите помощи.
Друга „солидарност" на ЕК по отношение на трудовия пазар се изразява в изготвянето на програми за подпомагане на работниците, изгубили работата си поради отварянето на трудовите пазари. Казано по-просто, ЕК отново ще играе ролята на коректив на пазарния механизъм.
ЕК описва визията си за бъдещето на ЕС по следния начин: „проспериращ, екологосъобразен и социално справедлив". Нека отново направим паралел с една от дефинициите за устойчиво развитие: „устойчиво е развитието, което е социално справедливо и екологосъобразно". Очевидно говорим за едни и същи неща.
Трябва да се обърне много по-сериозно внимание на тази склонност на бюрократите да мислят „устойчиво". Безкрайните спорове на тема околна среда, не трябва да изместват фокуса на вниманието ни. Именно социалните измерения на устойчивото развитие са водещия мотив на този вид политика. Затова критиките изначално трябва да се насочат към самата идея за устойчивост на ЕК, а после и към начините за постигането й.
[2] US Energy Information Administration (2005);
