Трябва ли ЕК да регулира заплащането на командированите работници в ЕС*

През март тази година Европейската комисия представи предложение за промяна на Директивата за командироване на работници[1]. С директивата са определени набор от задължителни правила по отношение на реда и условията за работа, които се прилагат за командированите работници. Целта на промяната беше да се въведе принципът за една и съща работа на едно и също място да бъде заплащано по един и същи начин, като по този начин се избегне „социалният дъмпинг“. При последния чуждестранни доставчици на услуги могат да подбиват цените на местните доставчици на услуги, тъй като техните трудови стандарти са по-ниски.

Имайки предвид това, през май тази година парламентите на 11-те нови страни-членки, включително и България, внесоха обосновани становища, твърдящи, че предложението е в нарушение на принципа на субсидиарността[2] в Съюза. Това доведе до повторно разглеждане от Комисията, но нейното заключение беше, че предложената промяна в директивата не представлява такова нарушение.

Във връзка с възникналия казус, Литовският институт за свободна търговия миналата седмица излезе с позиция, оборваща обвиненията за социален дъмпинг, изразена от някои от старите държави-членки. В изготвения документ институтът дава отговори на следните три въпроса:

1. По-малко ограничителни ли са регулациите в новите страни членки?

Не просто не са по-слаби, а даже напротив – регулациите са доста по-затегнати в новите държави-членки поради липсата на реформи в тази насока. По данни на ОИСР, защитата на труда в новите страни-членки е по-висока отколкото в старите, което е изразено в по-високата стойност на изготвения от организацията Индекс за защита на труда.

От друг индекс, този на Световната банка за правенето на бизнес, се вижда и че средната максимална дължина на работната седмица в старите държави-членки е по-висока от тази при новите такива.

В допълнение на това, заплащането за извънреден труд, нощен труд и работа през почивни дни в новите държави-членки е по-добро отколкото в старите:

Допълнително заплащане, % от почасовата ставка

 

за нощен труд

за работа в почивен ден

за извънреден труд

Нови страни-членки

23,3

38

50

Стари страни-членки

13,5

26,7

21

От всички тези данни следва, че от гледна точка на защитата на работниците, регулациите в новите държави-членки позволяват по-малко работни часове и предвиждат по-високи ставки за извънреден труд. Предвид това, предоставянето на възможност командированите работници от новите страни-членки да спазват регулациите на изпращащите ги страни не подкопава техните права. 

2. Съзнателна и преднамерена политика ли е по-ниското заплащане на труда?

Фактът, че минималните заплати в новите страни-членки са значително по-ниски, отколкото в старите е един от аргументите за налагане на по-строги правила за командированите работници от новите страни-членки. В действителност обаче, номиналната минимална заплата в различните държави варира поради различията в икономическото развитие, а не поради различни социални политики.

Това се доказва чрез сравнение на съотношенията на минималната към средната работна заплата в новите и старите страни-членки. По данни на Евростат, през 2014 г. за новите страни то е било 41,5%, а за старите – 43,1%. Липсата на значителна разлика между двете съотношения може да бъде отдадено в по-голям степен именно на икономическото развитие, а не на различни социални политики.

Наказването на новите страни-членки за това, че номиналните минимални заплати при тях са по-ниски, е равносилно на санкционирането на фирми от различни страни за определянето на различни цени. Това би противоречало на основните принципи на единния пазар, където ценовата конкуренция е изрично разрешена или дори насърчавана.

3. Съществува ли принципът за „равно заплащане на равен труд на едно място“ в Европейския съюз?

Да се прилага този принцип на нивото на съюза би било произволно и несправедливо, имайки предвид, че той не съществува дори на национално ниво. Във всяка държава-членка работници на сходни позиции (или с подобни квалификации) получават различно заплащане.

Така например разликите в доходите на работниците с идентични професии извън сферата на физическия труд (т.е. non-manual workers), в зависимост от големината на компанията, могат да бъдат и повече от 100%, какъвто е случаят в Германия и Испания, или да бъдат около 20% като в България и Люксембург. По същия начин стои и въпросът за професиите, изискващи в по-голяма степен физически труд (manual workers). Доходите на заетите в идентични професии могат да се различават със 100% в Румъния и дори повече от това в Полша.

В случаите, регулирани от колективни трудови договори, двама работници от същия сектор в същата страна, могат да получават много различни заплати (например с разлика до 90% в Германия и над 50% в България).

С отговорите на тези въпроси Институтът на практика оборва обвиненията за социален дъмпинг, доказвайки че трудовите регулациите в новите членки на Съюза са дори по-рестриктивни отколкото са тези при старите членки, а разликата при минималното заплащане за труд е резултат на различното ниво на икономическо развитие, а не на преднамерена политика. Относно принципа „равно заплащане за равен труд на едно място“ се доказва, че той не се прилага дори в рамките на отделните държави-членки и следователно не трябва да се въвежда на наднационално ниво.

И нещо повече – предложението на Комисията може да се окаже несъвместимо със съществуването на единния пазар, тъй като разликите в заплащането са важен елемент на конкурентното предимство при доставчиците на услуги.

 

* Настоящето резюме е изготвено от Николай Славков, стажант в ИПИ.

 


[1] Posting of Workers Directive (Directive 96/71/EC)

[2] Принципът на субсидиарност е един от основните принципи на ЕС. Той изключва намесата на Съюза, когато даден въпрос може да бъде уреден по ефикасен начин от държавите членки на централно, регионално или местно равнище.


Свързани публикации.