Трябва ли да мръзнат студентите?

Колкото и всяка една година да е по-различна от предходните, те всички си приличат по едно: в системата на държавното образование все някой някъде мръзне през зимните месеци. Според представители на тези институции парите, които държавата отпуска, не стигат за отопление, учениците или студентите (а понякога и преподавателите) не посещават занятията и така отсъствието на средства за парно за известен период през годината се превръща в централна тема за българското образование. Тъй като ниските температури в класните стаи и университетски аули са наистина сериозен проблем, държавата е принудена да отпуска извънредни средства от бюджета, за да го реши. Най-пресният пример е случаят със Софийския университет “Св. Климент Охридски” (СУ), чиито задължения по неплатени сметки за отопление към “Топлофикация” – София държавата обеща да поеме. За наличието на кризисната ситуация разбира се бяха уведомени министър-председателя, президента и други официални лица, с което проблемът беше превърнат за кратко в общодържавен.

Обяснението за породилата се ситуация, както може да се очаква, е че бюджетната субсидия за СУ е недостатъчна и за да не се случва същото и в бъдеще, тя трябва да бъде увеличена. В сравнение обаче с друг голям и вероятно сравним университет – УНСС – отпуснатите средства средно на един учащ за 2006 г. са по-високи:

Независимо от по-голямата субсидия за СУ в сравнителен план, средствата очевидно не са били достатъчни. От друга страна по-ниската държавна субсидия за УНСС не е попречила там отопление да има сега, което не означава, че винаги е имало или ще има в бъдеще. Т.е. пряка и ясна връзка между размера на отпусканите бюджетни средства и осигуряването на минимално необходимите условия за осъществяване на учебна дейност няма. Това в общи линии се дължи на факта, че текущата ликвидност е функция, както на приходите, така и на разходите и особено на това как, кога и за какво се харчи.

Тези разсъждения навеждат на мисълта, че явно начинът, по който образователната система функционира в момента не е най-правилният. Факт е, че в България (а и не само) държавните пари за образование никога не стигат, за да се задоволят изискванията на системата и нейните представители. Тук не става въпрос обаче единствено за наличието или неналичието на отопление, а също така за качеството на образованието, организацията, съответно ефективността вътре в самите институции, професионалните възможности на преподавателите и прочие. Трябва ли всичко това да е винаги под въпрос?

Един от най-често изтъкваните аргументи в подкрепа на финансираното (или подпомагано) от държавата образование е наличието на положителни външни ефекти или потенциална невъзможност за участие в образователния процес на студенти от семейства с по-ниски доходи ако висшите училища бяха частни.
По отношение на положителните външни ефекти:

Те са налице, когато консумацията на дадена стока или услуга създава допълнителни ползи за обществото като цяло, отколкото са директните и заплатени от потребителя на съответната стока или услуга. Следователно според някои хора точно поради тази причина държавата трябва да създава тези стоки и услуги като в конкретния случай това е държавно финансираното образование. След като държавното образование обаче може да създаде положителни външни ефекти под формата на образовани и с добри професионални качества абсолвенти, то това го може и частното. Както показва световната практика и класации, придобитата квалификация в частните университети е като цяло значително по-добра от тази, придобита в държавните такива. Съответно и потенциалните външни ефекти за обществото би трябвало да са по-високи. Що се отнася за по-високата цена на образователната услуга, предоставяна от частния сектор, то това не е точно така. Средната семестриална такса за икономическа специалност в СУ е 100 лв., но към нея трябва да се прибави и субсидията на един учащ, предоставяна от държавата (разходи на данъкоплатците), която е 1 788 на година или 894 лв. на семестър. Общо това прави около 1 000 лв. на семестър. За сравнима специалност в един от частните университети в България тази цена е 800 лв. на семестър, в която е включен безплатен електронен достъп до ресурси на чужди университети и международни организации, както и определен обем безплатни копирни услуги. Както се вижда цената, заплащана за един семестър държавно образование е по-висока . отколкото в частния университет. Друга разлика е, че на първото място разходите се поемат от всички данъкоплатци, а на второто от този, който в най-голяма степен разполага в последствие с придобитото.

По отношение на изключваемостта на студенти от семейства с по-ниски доходи от образователна услуга:

• По-високата конкуренция между частните университети не само, че ще подобри предоставяната услуга, но ще намали семестриалните такси;

• Онлайн обучението предоставя възможности (ако започне да се практикува и в България) за по-ниски разходи на образователните институции, съответно по-ниски семестриални такси;

• Частните университети предлагат разнообразни възможности за подпомагане чрез стипендии, принос в работата на университета и т.н.

• Съществуват различни възможности за финансиране на образованието чрез вземане на кредит.