Театралната реформа – драма или комедия
През последните месеци доста новини разтърсиха театралните среди в България. Готви се реформа и Закон за театъра, които трябва да се решат до края на годината. Това предизвика доста противоположни реакции, но общо взето всички мнения се обединяват около това, че в театрите има проблем и държавата трябва да се намеси.
Правителството хем се опитва да намали разходи (не много успешно), хем се опитва да задържи „хрантутниците”, защото деликатната тема за културното развитие доста би навредила на имиджа на управляващите. Може би затова всички замесени министри повтарят, че изкуството ще бъде реформирано така, „че да прави хората щастливи”! Така „реформата” уж цели намаляване на раздути и неефективни структури, а в същото време Министерство на културата (МК) вече няколко пъти публикува на страницата си съобщение, че нито един държавен театър няма да се закрива.
От друга страна, Съюзът на артистите постоянно заплашва с протести всяко решение, което би предположило съкращаване на щатовете в театрите. И въпреки че икономиката става все по-пазарна, явно гилдията живее още в социалистическото равенство и принципа „по малко за всички” и не разбира, че не може да получава същото парче от баницата, при положение, че баницата става все по-малка.
Един пример за харченето на парите за култура е Програма „Театрално изкуство”, която е един от приоритетите на МК от близо четири години. Одит на Сметната палата за периода от началото на 2007 до средата на 2009 година показва, че похарчените средства по Програмата са около 80 млн. лв., а резултатите са крайно незадоволителни. Липсата на разработена и прилагана политика за оптимизиране на театралната мрежа в страната при постоянно увеличаващи се разходи, както и изключително и само количествени показатели за изпълнението й (напр. брой представления, но не и някакъв качествен измерител), не подсказват, че държавата харчи разумно парите ни и се грижи за интересите на всички, а не само за тези на хората в определени сектори, „набедени” за приоритетни и важни.
Друг пример за раздутите разходи и щат в България е приключилото днес изследване за нагласите на зрителите към държавните театри, възложено от МК. Резултатите от социологическото проучване показват, че хората извън столицата не смятат за привлекателен местния тетрален продукт и предпочитат да ходят на театър, когато участват известни български актьори от други трупи. Това поставя под въпрос нуждата от съществуване на театър и трупа във всеки средно голям град, особено при положение, че одитът на Програма „Театрално изкуство” показва, че 99% от средствата за култура отиват за заплати и издръжка.
Получава се така, че културата съществува заради държавата, а не заради хората. Дали ако държавата спре субсидирането на културата, театрите ще изчезнат? А дали шепа хора знаят по-добре от всички останали кое е хубаво за тях и могат да харчат парите им за това? Ясно е, че при сегашната система нито има достатъчно пари, нито гражданите са доволни, защото липсата на стимули да правиш нещо, когато си на фиксирана заплата и разчиташ на волята на управляващите, а не на зрителите, води само до неефективност. Ако няма пари, всеки трябва да разчита на собствените си качества и да прави нещо, за да оцелее, а не да протестира, за да може да вземе насила (чрез данъци) пари от гражданите, голяма част от които изобщо не сред потенциалните му зрители.
Общо взето май реформа ще се прави заради самата реформа и освен да се напишат няколко документа и да се похарчат още няколко милиона, нищо няма да се промени, а пък данъкоплатците няма да ходят „по-щастливи” на театър.
