Стабилните пари: критична стъпка по пътя към стопанска свобода и просперитет

Факт е, че страните със стабилни пари (ниски темпове на инфлация), следваттенденцията да растат по-бързо от страни с високи темпове на инфлация. Напримерпрез последния половин век растежът в Съединените щати е по-нисък, когатоинфлацията е по-висока. Средният икономически растеж е 3.9%, когато инфлациятае по-ниска от 3%, и е само 2.7%, когато инфлацията надвишава 6%. Подобенмодел се очертава в Европейския съюз през последното десетилетие.

Защо трябва да са стабилни парите?
Стабилните пари опростяват избора. Когато цените са стабилни, точното времена решението за покупка или производство не е толкова важно. Много по-малкоусилия са отклонени от продуктивно използване с единствената цел да се компенсираследващото покачване на цените. Тъй като цените в бъдеще ще са много подобнина тези днес, по-малко усилия се губят за изследване на възможни сценарииотносно загубата на покупателна способност. С други думи само стабилносттана цените осигурява среда, в която индивидите могат да следват естественитеси стимули да генерират най-доброто разпределение на ресурсите и продуктитевъв времето без никакво разсейване. Следователно само ценовата стабилностпозволява на икономическата свобода да действа.

Една от основните функции на парите е като разчетно средство – нещо, коетода измерва цената на една стока спрямо друга. С други думи те са източникна информация как да се прави верния избор. Колкото по-сигурна е тази информация,толкова по-голям е шансът да вземем правилното решение.

В същото време паричните цени са сигнал за това как да се придобие повечестойност с покупателната способност, с която разполагаме. При дадени цениние сравняваме колко ни струват ябълките, портокалите, обувките, автомобилитеи всякакви други продукти. След това сравняваме относителната ценност навсеки от тези продукти за нас. Както може да се предполага ние купувамепродукти докато следващият долар (или всякакво друго парично разчетно средство),похарчен за продукта, ни носи същата степен на удовлетвореност или удоволствиекато долар, похарчен за нещо друго; и докато нуждите или чувствата ни затова кое ни задоволява не се променят ние ще продължим да купуваме същотоколичество от всичко.

Точно тук е моментът, в който несигурните пари започват да обръщат каруцата.Нестабилните пари създават несигурност, която променя начина на изразходванена средствата, дори когато усещането за това кое задоволява нуждите ни есъщото. В уравнението за разходите се включва нов елемент: т.е. кога дасе купува. В такъв случай изборът не е толкова очевиден. Покупателните нинавици се променят, а ресурсите се разпределят по начин, който може и дане е най-добрият за цялото стопанство. Ако се страхува от инфлацията човекможе да се запаси с някои стоки вместо да ги купува периодично. В резултатна това парите, които биха могли да бъдат спестени и след това инвестираничрез финансов посредник като банка или застрахователна компания, се изразходватза рафт пълен със стоки.

Обратно на това, когато се бои от дефлация, човек може да не си купи някаквапо-добра стока като си мисли, че по времето, когато тя ще му трябва, разходътза нея значително ще се е намалил. Резултатът в този случай е: вместо даподържа съществуващите си капиталови инвестиции човекът ги оставя да сеобезценят и да се влошат. Несигурността изкривява покупателните навици,като води до неефективно разпределение на ресурсите от гледна точка на икономиката.

Да си представим обаче свят, където парите са наистина нестабилни. Каквоще правят хората тогава? Истински нестабилните пари могат да се колебаятвъв всяка посока. В такъв случай най-доброто решение за изразходване насредства не е ясно дори от индивидуална гледна точка. Да се запасяваш лис нещо? Какво ще се случи ако валутата поскъпне т.е. тази стока може даструва по-евтино? Какво ще стане ако цените паднат и след това се вдигнатповече отколкото са били някога? Ясно е, че колкото по-нестабилни са парите,толкова по-изкривени са решенията за тяхното изразходване.

Цените са източник на информация. Мислете за тях като за “диригент” на икономическатасимфония, координиращи едновременно действията на много различни части отстопанството. Ако отделните музиканти или части на стопанството трябва дагадаят каква ще е следващата нота резултатът ще бъде вцепеняваща ума какафонияот ноти. Обаче, ако този диригент предава на всички точно каква следващанота да очаква, икономиката ще свири чудесна музика.

Още проблеми
Освен факта, че цените могат да бъдат значително по-високи или по-нискив бъдеще, нестабилните пари създават допълнителни усложнения. Темпът наизменение на цените също така влияе на лихвените проценти и на стимулитеда се поддържа капиталът поради други изкривявания в стопанството като злеобмислените данъчни положения.

Ако желаете да дадете назаем пари на свой приятел вие вероятно се надявате,че в крайна сметка ще получите сумата, която сте дали, плюс някаква лихва.Каква да бъде тази лихва? При липсата на инфлация вие ще искате еквивалентана това, което бихте спечелили при алтернативна инвестиция. Все пак, аконе бяхте дали парите на приятеля, си вие можехте да ги вложите в банка илида ги инвестирате на фондовия пазар, в облигации или някакъв друг инструмент.За простота да допуснем, че бихте спечелили доходност r в някоя от тезиалтернативи.

Когато цените варират, изчисленията се променят. Ако инфлацията нараства,количеството от продукти, които могат да се купят с един долар, намалявас течение на времето. Следователно стойността или покупателната способностна доларите, които евентуално ще си върнете от приятеля си, ще бъде по-малкаот стойността, когато парите са били дадени назаем. Съществува риск от обезценка,който вие бихте желали да избегнете. Начинът, по който повечето хора избягваттози риск, е да се изиска от заемателя да плати тази очаквана загуба напокупателна способност в допълнение на алтернативната доходност r.

Следователно разходът за заемане се повишава при инфлация, но това се случваи с разхода при даване на заем. Лихвеният процент ще се базира на инфлацията,която се очаква да се случи по време на периода на заема. Но прогнозитене са перфектни. Ако подцените инфлацията лихвеният процент няма да покриецялото понижение на покупателната способност поради инфлацията. Заемателяте изправен пред същия вид проблем, но по противоположен начин. Той ще имаполза от подценената инфлация и ще загуби ако тя е надценена.

Така най-малкото има повишен риск и за заемателите, и за заемодателите.Рискът отразява нарасналия разход, защото единственият начин да се елиминирарискът е да се закупи застраховка под формата на дериватив като фючърснияконтракт. Детайлите на този контракт не са толкова важни за смисъла на тазистатия. Това, което наистина е важно, е допълнителният разход, свързан спокупката на фючърс или застраховка, тъй като всичко, което повишава разходаза правене на бизнес, го ограничава.

С други думи инфлацията поставя клин между това, което плащат заемателите,и това, което получават заемодателите. Заради допълнителния риск заемателитеще платят малко повече от очакваната инфлация, а заемодателите ще получатпо-малко. По-високите разходи за заемането намаляват размера на заемите,които ще бъдат поискани.

Подобно на това намалените ползи от даването на заем ще понижат размерана кредитите. И търсенето, и предлагането се понижават, което води до по-нисказаемна активност отколкото ако нямаше инфлация. Ако използването на ресурситев стопанството е било ефективно преди това сега то не е такова. Всъщностстимулите сега са да се инвестира директно в реални активи, които са защитенисрещу инфлацията, което от своя страна ще намали алтернативната доходностr.

Инфлацията: по-общ случай
Инфлацията отразява пряко загубата на стопанска свобода, защото тя представляванеуловимо, почти скрито отчуждаване на частни ресурси от държавния емитентна парите. Ако с долар емитиран през една година могат да се купят четирипортокала, но след това с него могат да се купят само три през следващата(цената на портокалите и останалите продукти се е повишила с 25 процента),тогава четвъртият портокал е мярка за отчуждаването от страна на правителството.Хората в частния сектор осъзнават, че техният избор, свързан с всеки долар,намалява. С всеки долар приход или богатство, който имат, се купуват всепо-малко портокали. Този прост пример илюстрира точно връзката между намаляванетона стопанската свобода и намаляването на просперитета.

Но става още по-лошо. Инфлацията изкривява разходите за капитал и изместваотношението между използването на капитал и труд от оптималните равнища.Нарасналите лихвени проценти със сигурност повишават разхода за капитал,но и множество други фактори могат да изместят стимулите за използванетона машини. Ако законите за корпоративно подоходно облагане се основаватна амортизацията на активите по покупна цена вместо на разходите за придобиванена нови такива, въздействието на инфлацията се усилва. Собствениците намашини, сгради, превозни средства и т.н. внезапно са изправени пред свиванена реалната стойност, която могат да извадят преди данъчното облагане, т.е.на разходите за активи. Стойността на инвестицията им намалява.

Инфлацията няма същия ефект върху услугите, предоставяни от работниците. Всяка година бизнесмените купуват тези услуги по преобладаващата цена.Този разход за труд може директно да бъде изваден от приходите преди данъчнооблагане. И след като годишните разходи за труд ще нарастват заедно с инфлацията(ако допуснем, че няма изкривявания като контрол върху заплатите) те щебъдат отчитани правилно за разлика от тези за капитала.

Причината за несъответствието между отчитането на разходите за труд и капитале, че в икономически смисъл трудът представлява поток, докато капиталът- запас от услуги. Трудовите услуги се купуват веднъж в годината, докатонастоящите и бъдещите годишни услуги на капитала са въплътени в цената намашината. Тъй като бъдещите услуги от машината са капитализирани в ценатаи, по-високият лихвен процент (при който са дисконтирани бъдещите услуги)има негативен ефект върху тези услуги. За да се поддържа цената на бъдещитеуслуги от машините постоянна трябва да бъдат закупени повече машини. Разходитеза капитала се увеличават. Годишните услуги от труда не се влияят от по-високителихви.

По този начин при инфлация относителната цена на капитала спрямо труда нараства.Бизнесмените, които се стремят да поддържат ниски разходи, следователноще предпочетат труда пред машините. С други думи коефициентът капитал/трудили капиталовата интензивност на производствения процес ще се намали. Общоза икономиката разходите за заплати ще започнат да се увеличават за сметкана инвестициите в капитал. Компаниите, които са силно капиталово-интензивнии тези с дългосрочно използван капитал, ще усетят най-силно нарастванетона относителната цена на капитала. Продажбите и продукцията на тези фирмивероятно ще се свият най-силно.

В резултат на това инвестиционният хоризонт на бизнесмените се скъсява.При по-високи лихвени проценти и по-ниска амортизация на активите върхутях се появява натиск за по-бързи печалби от инвестициите. Само тези инвестиции,които предлагат бърза възвръщаемост стават привлекателни. Така една вероятнажертва на инфлацията са разходите за изследвания и развитие (R&D). Тъйкато минава дълго време между изследванията и действителното производствои продажби, компаниите са по-малко склонни да продължат по този път. Темпътна техническа иновация и продажбата на машини са затруднени. И отново увеличаванетона просперитета се забавя.

Девалвацията: скритата форма на несигурните пари
В икономическата наука има множество митове. Един от най-често повтарянитеи най-вредните е, че дестабилизирането на валутата чрез девалвация или обезценкаможе да донесе ползи за страната. Потенциалните негативи от такава политикаби трябвало да са очевидни ако се замислим какво всъщност са валутните курсове.Валутният курс е просто стойността на мярка или измерител за цените в еднастрана спрямо мярката за цените в друга.

Девалвацията или обезценката на долара означава скъсяване на относителнатадължина на мярката за Съединените щати. Това е все едно правителството даотреже част от мярката поради някакви свои цели. Следователно намалениетопредставлява не толкова инструмент, колкото неспазване на обещание. Товаозначава, че вместо да поддържа стабилността (силата) на парите спрямо другитемерки централната банка (или министерството на финансите в Съединените щати)са избрали да подбият цената им. На свой ред доверието и вярата в централнатабанка намаляват както и това във валутата. Рискът се покачва. Онези, коитоимат възможност да избират какво количество от тази валута да държат спрямоостаналите валути в своите портфейли, реагират. Тъй като се страхуват, чеобещанието на сгрешилата централна банка ще бъде по-несигурно в бъдеще,тези притежатели на диверсифицирани валутни портфейли по света променятпредпочитанията си от обезценената валута към друга, като вероятно засилватефекта от понижаването на стойността и.

Какво не може да се постигне чрез девалвация? Тъй като природата на девалвациятаи обезценката се разбира погрешно, това се случва и с ефектите от тях. Девалвациятане е вид политика за постигане на стабилен реален сектор в стопанството.Девалвацията не е политика за коригиране на търговските дисбаланси. Девалвациятане е политика за насърчаване на растежа. Следователно девалвацията не екатализатор или стимул за развиващите се страни. Ползите, ако изобщо гиима, са малки, а възможните разходи са огромни.

Проблемът произтича от факта, че промените във валутните курсове (париченфеномен обхващащ два измерителя) често се бъркат с промените в условиятана търговия (относителната цена на физически продукти). Тук намаляванетона измерителя ще повлияе само на номиналните променливи като цените. Акостойността на долара е намалена наполовина, цените на всички продукти изразенив долари би трябвало да се удвоят за да поддържат покупателната способност.

Объркването на номиналните стойности с условията на търговия е само ощеедна реликва в икономическата наука. Ранните кейнсиански модели на стопанствотоне дискутират формално паричната политика или ценовите равнища. Паричнатаполитика се възприема като това, което е необходимо за да се поддържа равнищетона цените постоянно. С други думи паричната политика е пасивна и номиналниятсектор е несъществен. Единствените части от икономиката, които се разглеждат,са производството и търсенето на продукти.

Друг начин да се каже това е, че тези кейнсиански конструкции по съществопредставляват бартерни модели. При тях няма пари (мярка) и следователнолипсва ясно формулиран обменен курс (относителна стойност на измерителите).Единствените “цени” са относителните цени на продуктите или условията натърговия. Както беше казано и по-горе, промяната в условията на търговияне са едно и също и не дават знание за влиянието на корекциите във валутниякурс както и обратно. Следователно дори ако промените в условията на търговияни дават информация за промените в търговските потоци, то девалвацията иобезценката не го правят.

Погрешното разбиране, че обезценяващите се валути генерират по-голямо производствов икономиката също са реликва от кейнсианските бартерни модели от 20 век.Ако обезценяващите се валути наистина бяха същото като понижаващите се отношениев условията на търговия, би се появило допълнително търсене на относителнопо-евтините стоки и това от своя страна би довело до по-голямо производствона това благо докато относителните цени се коригират отново. Това отновое твърде различно от валута със снижаваща се стойност.

Какво може да се постигне с девалвация? Нито пък девалвацията е без прекиефекти. Основното въздействие се изразява в по-висок относителен темп наинфлация. Намаляването на големината на мярката означава, че са нужни повечемерки за да се закупят същите продукти. Следователно цените, измерени вдевалвираната мярка, би трябвало да се покачат спрямо тези в други меркис процентното намаление на валутните курсове.

За малка страна, която трудно може да повлияе на ценовите равнища някъдедругаде по света, това обикновено означава, че темпът на инфлация там скачас процента на обезценката. Причината за това е, че арбитражът ще осигурицената на портокалите в една валута (ако няма бариери пред търговията) дае същата като еквивалентните разходи за портокали в друга валута.

Доказателства за това относително нарастване на цените могат веднага дабъдат намерени за артикули, които се търгуват на добре развити пазари катостоковите. За артикули, чиито цени участват само в правителствените индекси,това ще отнеме значително повече време. Забавянето обаче, отразява по-малконегъвкавостта на цените отколкото начина, по който те се измерват. Докатообявените цени може да не се променят, цената на транзакциите може да секолебае свободно чрез уговорки като отстъпки за количество или начини наплащане. Друга възможност е несъответствията в цените да се случват каторезултат от рядката промяна в извадката както и от различните методи засъбиране или претегляне в правителствената статистика.

Въздействието на тази инфлация е да дестабилизира и понижи производството.Ролята на инфлацията като данък вече беше дискутирана. Ще допълним, че когатоиндексирането не е перфектно, инфлацията повишава данъчната ставка чрез“пълзенето по етажите” (номиналните заплати се покачват заедно с инфлацията,като принуждават хората да плащат по-високи “прогресивни” данъчни ставки);чрез създаване (и облагане) на въображаеми печалби от съществуващи запаси,чиято стойност нараства с инфлацията; и чрез подценяване на реалните разходиза амортизация. Тези по-високи данъчни ставки създават стимули за отклоняванена повече ресурси от пазара, където биха били обложени, към неформалнияпазар извън полезрението на данъчните. С други думи девалвацията вероятноще свие данъчната основа за страната.

Как да се постигне стабилност на цените
Стабилността на цените подрежда очакванията на хората в стопанството и гиоставя да работят по-ефективно за да достигнат потенциала си. Нестабилносттана цените разрушава системата като повишава разходите за правене на бизнеси (особено при инфлацията, която отчуждава ресурсите) ограничава стопанскатасвобода. Стимулите се изкривяват и производството намалява. Политиката,която подкопава стабилността на парите от типа на девалвацията и обезценката,служи само за засилване на тези скрити ефекти.

Стабилността на цените като “игра на сигурност”. Стабилността на ценитее “игра на сигурност”, но в добрия смисъл. Парите са сигурни, когато хоратаимат увереност, че правителството, което ги емитира, ще е способно и склоннода поддържа стойността им. Повърхностният отговор за това как да се създадеи се изпрати този сигнал на увереност е да бъде силно: силно като икономика,силно като права на собственост, силно като позволяващо на хората да достигатпотенциала си. Именно затова стопанската свобода и стабилността на ценитепредставляват двупосочна улица. Ценовата стабилност е една от частите наколата на стопанската свобода. Ценовата стабилност допълва стопанската свобода,но една икономически свободна страна би имала и по-стабилна валута.

Как правителството предава на резидентите и на останалия свят намерениетоси – или още по-добре – ангажимента си към стабилните пари? Най-прекиятначин е чрез ценово правило. То е гаранция за правителството, че след годинацените на стоките ще бъдат почти същите като днес. Такава увереност в стабилносттана парите им прави много по-лесно планирането и решението за работа, покупки,инвестиции и т.н.

Ценовото правило работи, защото правителството дефинира и поддържа основнатапарична мярка в страната или разчетно средство като нещо видимо. В случаяна Съединените щати разчетното средство ще бъде доларът. Министерствотона финансите ще съобщи на пазарите, че тези доларови задължения винаги щебъдат изкупувани обратно при сигурна цена, която е видима. Обещанието давана основната доларова единица специфична стойност. Дори нещо повече, тосъщо я дава на всички форми на пари, които могат да се заменят за тази базоваединица.

Днес правилото за цената на долара би могло да включва само обвързванетому със злато или някаква друга стока. Директна полза от такова правило е,че Федералният резерв вече няма да се притеснява кои пари може или не можеда контролира. Единствените му грижи ще са за стойността на парите, коитосамият той емитира; като е готов да го дефинира (да ги изкупува обратноили да ги предлага при поискване срещу нещо видимо); и последователно даспомага за стабилността дори на валути извън директния си обхват.

Преките ползи за частния сектор е, че тази политика на ценово правило елиминирапочти изцяло гадаенето. Хората в цялата страна знаят дали правителството“играе по правилата”. Информацията се предава директно чрез пазара, койтоотразява стабилността на финансовите котировки за цената на златото илисъответната целева стока.

Тъй като и правителството и частният сектор могат да видят тези котировки,те имат една и съща информация и могат да реагират на действията на другия.Правителството знае точно кога да изкупи или да предложи повече пари и вкакъв обем. Казано по-просто всяка тенденция за целевата стойност на стокатада излезе извън тесния ценови коридор изисква правителството да участвана пазара. То трябва да остане на пазара докато цената е извън коридора.Не е нужна никаква сложна информация нито подготвено планиране.

Частният сектор също знае какво да очаква. Той е заинтересованправителството да продължи да играе по правилата. Частният пазар трябвасамо да провери целевата стойност. Те просто трябва да погледнат своитекомпютри за последните котировки.

Ценова стабилност в голяма страна. Трябва ли да бъде обвързанвалутният курс? Не и при голяма страна. Такова фиксиране просто обвързвадоларовая измерител или с някакъв чуждестранен измерител, или с кошницаот измерители. Ако чуждестранните измерители повишат стойността си товатрябва да се случи и с доларовия. Ако чуждестранният измерител се свие (повишаванена инфлацията), доларът ще го последва. С други думи фиксираният валутенкурс е добър за стабилизиране на относителната покупателна способност иинфлацията в отделните страни. Сам по себе си обаче, той прави малко илидори нищо за стабилизиране на абсолютното местно равнище на цените.

Обвързването на равнището на цените към една стока обаче, е само началото.В друга статия аз допуснах, че само една такава цена всъщност не е достатъчназа да създаде пълна стабилност на цените. Проблемът е, че правилото за спот-ценатастабилизира само цените днес, докато хората са също толкова заинтересуваниот цените в бъдеще. Затова пълната ценова стабилност изисква интервенциякакто на спот, така и на фючърсния пазар на целевата стока. Алтернативатае да се стабилизират цените на спот-пазара и лихвените проценти на финансовитепазари. Стабилизирането на лихвените проценти стабилизира инфлационнитеочаквания. Стабилизирането на темпа на нарастване на цените в бъдеще, заедносъс стабилизирането на стоковия спот-пазар, косвено стабилизира и стоковитепазари в бъдеще.

Ценова стабилност в малка страна. Важната разлика между малките и големитестрани е, че малките нямат никакво или имат малко влияние върху цените насветовния пазар така че таргетирането на стоки на тези пазари с цел да сестабилизират местните цени е безсмислено упражнение. Малката страна трябвада потърси стабилност другаде; най-добрата алтернатива е да обвърже своятавалута с такава от голяма страна, която служи за ценова котва за останалиясвят.

Една възможност за малката страна е да влезе в “оптимална валутна зона”.При този подход малката страна се отказва от правото си да печата свои уникалнипари и използва валутата на голямата страна. В такъв случай валутата наголямата страна става валута и на малката така че инфлацията в двете страние идентична.

През седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век по-малките странив Европа се опитаха да се справят с инфлацията като обвързаха валутите сикъм германската марка, която имаше стабилна покупателна способност. Наскоротази концепция беше заменена с еврото, което формира оптимална валутна зона.Вместо да се опитат сами да постигнат ценова стабилност по-малките странив Европа приеха обща валута, която се надяваха да поддържа стабилни сметкитеим. Това имаше и положителен ефект за намаляване на транзакционните разходии валутната несигурност при пътуване в европейските страни. Недостатъцитеразбира се са, че те трябва да се откажат от стопанската си свобода въввид на повече регулации, данъци и правителствени разходи за да бъдат частот тази валутна система. Такава загуба на стопанска свобода ги отклоняваот пътя им към просперитет.

Съществуват алтернативи на оптималните валутни зони. Една от тях, коятополучи внимание през последните години, е концепцията за “валутен борд”.Според този подход страната запазва своята уникална местна валута, понев смисъла на това, което циркулира като банкноти, но емисията на тези местнипари е строго ограничена до размера на валутните резерви на правителството.Причината за това ограничение е обещанието на правителството свободно даобменя местните пари за чуждестранни при поискване. Това обещание може дабъде удържано единствено ако има резерви, които да покрият всяка напечатанаединица местна валута.
Опитът на Аржентина в края на миналия век се дава като пример как валутнитебордове са предразположени към провал. По-задълбоченият анализ обаче, разкрива,че проблемът не е само във валутния борд, а в провала на Аржентина да следваедновременно останалите части от пътя към просперитет, които са предпоставкиза успешно поддържане на този подход към стабилност на цените. СледователноАржентина е пример за потенциалните ползи от ценовото правило, каквото евалутният борд, и за това колко ужасяващи могат да бъдат последствията отналагането на ценово правило ако страната едновременно с това не се придържакъм останалите мерки за по-голяма свобода.

Заключение
Ценовата стабилност насърчава икономическия растеж и просперитета. При стабилностна цените не се изкривяват стимулите, не се хабят ресурси при опита да сепредвиди следващата промяна в инфлацията и се избягва неефективното използванена работници вместо машини. Накратко, сигурните пари правят живота по-лесени позволяват на хората да се фокусират върху постигането на целите си ина пълния си потенциал. Икономическата свобода нараства.
Важният въпрос разбира се е как малките страни могат да постигнат стабилностна цените. Литературата насочва или към обвързване на валутите им към тезина големи и по-стабилни страни или за пълен отказ от отделна валута и присъединяванекъм оптимална парична зона, базирана на валутата на по-голяма страна. Нитоедна политика обаче, не може да бъде възприета изолирано. Значително движениепо пътя към просперитет трябва да съпровожда паричната иновация.
Девалвацията или обезценката не са желана политика за развиващите се страни.Предполагаемите положителни ефекти са прекалено раздути, а недостатъцитеса твърде големи. Страните, които девалвират, откриват, че бързо идва инфлациятас негативното и влияние върху стимулите, производството, просперитета ирастежа.

 

 

 

© Коментарните материали от Прегледана стопанската политика са обект на авторско право. При използванетоим е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатватматериали от бюлетина (за абонамент: [email protected]).


Свързани публикации.