Соломоновите решения на управляващите

Съществува ясна, доказана с вековете, причина за разделението на властта, а именно – избягване на концентрация на твърде много власт. Причината е, че „властта има склонността да корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно”[1].  По същата логика през годините редица институции като централни банки, пенсионни и здравни фондове, регулатори и т.н., получават независимост от управляващите заради честото вмешателство на политици  в тяхната дейност, с пагубни последствия. През последните години обаче в много страни, сред които и България, се наблюдава прикрито движение в обратната посока.

Ако разгледаме някои от по-нашумелите въпроси през последния месец, излиза, че почти всичко се решава с участието на премиера. Такива например включват:

• решението на Министерския съвет за промяна в плана за управление на Природен парк „Пирин“;
• спасяването на двете лъвчета от Разград и изпращането им в специализиран център в Холандия;
• подписването на Националния рамков договор (НРД) за 2018 г. между Националната здравноосигурителна каса и съюзите на лекарите и зъболекарите в България;
• продажбата на българските активи на чешката „ЧЕЗ Груп” на българската „Инерком груп”, която се оказа невъзможна без държавното участие в нея.

На пръв поглед събитията не са свързани, освен че всяко едно от тях предизвика сериозна обществена реакция, която беше използвана като повод от премиера, за да се намеси като спасител от последна инстанция. След премиерската намеса обикновено се постига своеобразно Соломоново решение и всички заживяват дълго и щастливо освен институцията, отговорна за казуса – Министерството на околната среда и водите в първите два казуса, министерствата на финансите и здравеопазването в третия и Комисията за финансов надзор и Комисията за енергийно и водно регулиране в четвъртия.

Какво пък толкова, ще кажете вие, нали проблемите се решават? Да, намира се решение, но то е политическо решение на политически създаден проблем. Първопричината за гореописаните казуси, а и на редица други, не е конкретното предложение на една или друга институция, а липсата на доверие, че съответната институция работи в интереса на обществото. Например:

• протестите срещу правителственото решение за Пирин се коренят в опасения, че нито то, нито законовите изисквания ще се спазват;
• напрежението около подписването на НРД за 2018 г. се дължи на това, че допълнителни средства за тази година са предвидени, но в последния момент Надзорният съвет на касата отхвърля решението с три гласа „за” и пет „въздържал се” (все още няма стенограма от гласуването);
•  напрежението около покупката на ЧЕЗ се нагнетява чрез подхранване на страховете, че новият собственик може да прави каквото си поиска, включително да „спре тока”, а регулаторите са безучастни наблюдатели.

Това е резултатът от дългогодишни слабости в работата на институциите в унисон с целенасочена политика на дискредитирането им и концентриране на все повече власт в премиера, независимо дали се прави чрез назначаване на хора със съмнителна компетенция и репутация, дали чрез директно вмешателство в работата им или чрез цялостно пренебрегване на ролята им. Вследствие на това или работата на институциите започва да понакуцва, или просто изглежда така, но крайният резултат е един и същ – решенията се взимат еднолично от самия премиер. По този начин лека полека обществото започва да вярва все по-малко на тези институции и все повече да разчита на решения от последна инстанция, докато всички проблеми не започнат да се решават по този начин.

Този тертип на ръчно управление обезсмисля не само съществуването на независими регулатори и ресорни министерства, но и законодателната и нормативната уредба. През последните седмица, а и не само, сме свидетели на казуистични законодателни предложения като разширяване на правомощията на КЕВР или изменения на понятието „неизбежна отбрана” (което отново се случва по заръка на премиера). Въпреки че решението на почти всеки проблем в България се търси в законодателни промени, те са безсмислени, ако след това или институциите не спазват законите, или обществото не вярва, че го правят.

Така лека-полека се отдалечаваме от достиженията на държавното управление от последните векове и се връщаме към Соломоновите времена, когато царят е изслушвал проблемите на поданиците си и, с помощта на умения, мъдрост и знание, е намирал решение, което да е угодно на всички. Оказва се, че намесата на премиера буквално може да спасява животи, какъвто е примерът с умъртвените наскоро птици от Българската агенция по безопасност на храните. Ако въпросът беше отнесен до неговото внимание навреме, това можеше да бъде предотвратено, но, в своето късогледство, софийският зоопарк тръгва по каналния ред и се обръща към Административен съд – София. Така птиците са умъртвени, а двете лъвчета Масуд и Терез са вече в Холандия.

[1] Думите са на Лорд Актън (1834–1902), макар да не е първият, който изразява подобна позиция