Рецептурник за фалити*

Дали заради народопсихология, или заради нещо друго, в България правилните въпроси се премълчават до последно и излизат на бял свят едва post factum – било то след политически гаф, фалит на предприятие или трагедия в Студентски град. Забавените плащания на заплатите за работниците в ГОРУБСО-Мадан бе един от последните примери.

По конкретния казус с ГОРУБСО имаше редица интересни въпроси, като например: какво прави държавата, когато концесионер не плаща осигуровките на служителите си? Какво правят синдикатите, когато е налице забавяне на заплати и осигуровки за поне 3-4 месеца, а има случаи и за 11-12 месеца? Защо компания, която не може да обслужва задълженията си, не е обявена в несъстоятелност?

Държавата обикновено заема изчаквателна позиция с надеждата, че всичко ще се оправи, защото не иска да си признае, че е дала концесията на неспособен мениджър или при неизгодни за нея условия. Синдикатите си траят, защото не искат да си развалят рахатлъка, в случай че се стигне до предоговаряне на концесията. Компаниите, които работят с концесионера, стискат зъби, за да не си развалят отношенията и/или за да не загубят пазарен дял. В крайна сметка всички си затварят очите и се надяват проблемът да се реши от само себе си.

Конкретният случай обаче не е прецедент – до обявяване на компания в несъстоятелност се прибягва само в краен случай поради редица причини.

В несъстоятелност може да бъде обявен търговец, който не може да разплати частни или държавни задължения (чл. 608 от Търговския закон), като приоритетът не е закриване на предприятието, а оздравяването му. Ако налице са условията, описани в закона, преди да се започне процедурата може да бъде постигнато съгласие за разсрочване на плащането по субективни и/или обективни причини.

Сред субективните причини попадат надеждите, че търговецът бави плащания заради еднократни събития извън неговия контрол, които ще бъдат превъзмогнати и той ще може да се издължи.

Съществува вариант, в който липсват такива еднократни събития, но бавещият плащания търговец представлява голяма част от пазарния дял на своя партньор. Тогава вторият е склонен да разсрочи вземанията си, за да не загуби този пазарен дял, а и за да не застраши паричните си потоци. По този начин също се подобряват или поне не се влошават отношенията между двамата, което впоследствие може да означава специално отношение под формата на преференциални условия, отстъпки и др.

От другата страна стоят чисто обективните причини, които не просто насърчават търговците да отлагат процедурите по несъстоятелност, а тотално ги отказват от тях. Средната продължителност на процедура по несъстоятелност в България е 3,3 години, а цената – 9% от стойността на имуществото, сочат последните данни на международната класация “Doing Business”. Същевременно възвращаемостта на кредиторите е едва 31,4%, което означава, че за всеки лев, който компанията дължи, кредиторите получават 31 ст.

И така, представете си, че търговският партньор на дадена компания дължи известна сума пари. Компанията знае, че ако даде глътка въздух на търговеца, той може да се разплати напълно в някакви срокове. Същевременно, ако компанията обяви търговеца в несъстоятелност и бъде започната процедура, тя най-вероятно ще получи 31 ст. за всеки лев, който търговецът й дължи, и това най-вероятно ще стане след повече от 3 години. При тези обстоятелства е напълно естествено компанията да предпочете разсрочване на плащанията пред тромава, бавна и изключително неефективна процедура.

Рационалното избягване на процедурата по несъстоятелност обаче създава сериозни проблеми за самия търговец, за работниците му, за кредиторите и за икономиката като цяло. Самата идея на процедурата по несъстоятелност, както е заложена в Търговския закон, не е да ликвидира търговеца, а да го оздрави и той да продължи дейността си. Едва в случаите, когато оздравяването не е възможно, се цели възмездяване на кредиторите.

А какво се случва в момента? Компаниите не желаят да обявят свой търговски партньор в несъстоятелност, търговецът отлага плащания и преструктуриране на бизнеса си, проблемите се отлагат и задълбочават, а цената за решаването им расте. Докато проблемите са малки и се адресират навреме, решенията са относително лесни. За целта обаче са необходими по-бързи процедури по несъстоятелност, които да осигуряват по-висока възвръщаемост на кредиторите на по-ниска цена. Рецептата е лесна на теория, но очевидно приложението й в България е доста трудно.

*Статията е публикувана за пръв път във в-к Труд на 9 април 2012 г. Оригиналната публикация е достъпна тук.