Пробий пазара с българска игла!

Носят се вопли, че българските шивачи не стрували и сме щели да си внасяме филипински и виетнамски.

Странно, защото чужди специалисти, обикаляли фабрики, са впечатлени от “българската игла”. Знам го от работа по два проекта в текстилния бранш.

Чужденците са на мнение, че тъкмо по-добрите умения на българите в шиенето ги отличават в Балканския регион, а и на други пазари. По този показател в бранша има подобрение, а не обратното, както констатира шефът на Българската стопанска камара Божидар Данев. Този сектор се пласира успешно на претенциозни пазари.

Ама безработни отказвали да работят за по 200-300 лв. Месечно на пълен работен ден. Вярно, има работодатели, особено в по-етническите кътчета, които се оплакват, че настане ли земеделският сезон, работниците им идват на работа в 8 сутринта след 4 часа работа на нивата.

Това наистина сваля производителността им. Даже някои от тях предлагали на работниците си по-високи заплати, за да не ходят по нивите, но не се получило. Те наистина не искат да жертват работата по нивите, и то явно е в културата им и в светоусещането им.

“Виновни” били и щедрите социални помощи. Ако е така, да мислим за намаляване на тези помощи. Но ако това е болката на бизнеса, едва ли лекарството е внос на виетнамци.

Не знам доколко вносителите ще гарантират, че чужденците са висококвалифицирани, но стратегията им намирисва на състезание по цени. Опитваш се да се пласираш пред западноевропейските ти конкуренти с това, че си по-евтиничък. Тази стратегия не ми изглежда печеливша в дългосрочен план. Никога не можем да бием Китай по евтиничко – ако ще да внесем целия Виетнам в България.

И целия Китай да внесем – пак не можем да бием китайците по евтино производство.

Ако ще се състезаваме с тях на долните, некачествени и евтини ниши, то е предварително загубена битка. Ако ще се състезаваме на по-претенциозните, по-висококачествените и съответно с повече добавена стойност и печалба ниши, където конкуренцията е много сериозна и наистина трябва да си качествен, тогава не виждам защо са ни филипински работници.

Какво пречи работодателите да направят заплатите 400-500 лв. И да се състезават на качествения пазар.

Ама заплатите у нас скачали по-високо от брутния вътрешен продукт.

Какво се оказва, ако човек направи сметка на номиналните растежи на БВП и на общите работни заплати в икономиката ( средната заплата на всички наети по трудово правоотношение ) . За последните 7 години само през 1998 г. ръстът на заплатите номинално е бил забележимо по-голям от ръста на БВП – 43% срещу 28%.

През 2001 г. обаче е под 7% срещу 11%, а през 2002 г. тенденцията продължава. От 2003 г. ръстовете на заплатите ( 6,1% ) и БВП ( 6,8% ) са почти равни, като тенденцията се запазва и през 2004 г. – 10% за БВП срещу 10,3% за заплатите.

Не виждам и към момента ръстът на заплатите да застрашава с инфлационен натиск.

Като цяло инфлацията е от два типа: дърпана от търсенето и бутана от предлагането. Когато се дължи на увеличени заплати, инфлацията е от “бутащия” тип – разходите на предприятията за заплати се увеличават, защото ги притискат профсъюзи, а оттам с вдигат и цените и на другия край.

Може би в някаква степен тук имаме политическо позициониране. Бизнесът реагира на хора от синдикални гласове, които искат увеличаване на заплатите: “Чакайте, бе!” Други казват: “Леле, тука умираме от глад.” Трети вдигат вой: “”Страхотна инфлация.” Това обаче си е напълно нормално корпоративно противопоставяне на две организирани групи. Затова трябва да приемаме с доза скепсис твърденията и на двете страни, че българите ще умрат от глад и че ще настане страшна инфлация.

Солидарен съм обаче с друго заключение на Стопанската камара – че икономиката ни има проблем, защото образователната система не подава достатъчно добре подготвени за работа в реалния свят хора. Училището отдава по-голямо значение на това дали детето може да цитира “Аз съм българче”, от това да може да работи в екип. И двете са важни, но второто сякаш е съвсем забравено.

Да знаят чужди езици, да се оправят в критични ситуации – това са все неща, които българската образователна система не дава на подрастващите. След като завършат училище направо ги пуска да се оправят кой както може, а частният бизнес плаща цената за по-нататъшното им обучение.

Ето как достигаме до истинския проблем – отлаганите реформи в българското образование.

––––––––––––

*Георги Ганев е макроикономист, програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Статията е публикувана на 23 ноември 2005 г. във в. “24 часа” и се препечатва с любезното разрешение на автора.

–––––––––––-

(1) www.nsi.bg