Премахване на корпоративния данък*

От взимането на парите на бизнеса печели само голямото правителство

Можете ли да посочите най-лошия данък? През последните седмици се появиха доста статии във водещи издания за това как множество мултинационални корпорации са открили начини за намаляването на данъците, които дължат чрез изнасяне на част от дейността си в юрисдикции с по-ниски данъци. Много хора, които обичат високите данъци и голямото правителство, настояват корпорациите да плащат повече.

Икономистите не харесват корпоративния данък печалба, тъй като той намалява производителния труд и капитал, а освен това е допълнителен данък върху доход, който вече е бил (или му предстои да бъде) обложен. Политиците обожават този данък, защото той до голяма степен остава незабелязан от повечето гласоподаватели. Поради данъчната конкуренция между страните, корпоративните данъци продължават да спадат в световен мащаб, което превърна САЩ в страната с най-висока ставка.

Сега поддръжниците на високите данъци отвръщат на удара. Сенатори демократи като Бърнард Сандърс от щата Вермонт са внесли предложения за създаването на пречки за корпорациите да  намаляват по законен начин данъците си. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, базирана в Париж, публикува доклад, в който категорично се застъпва за повече международна хармонизация на корпоративната данъчна база, което от своя страна би улеснило държавите в облагането на корпорации по целия свят. Бюрократите в организацията, които се радват на заплати, освободени от данъци, са забравили да зададат основния въпрос – дали корпоративният данък е полезен или вреден.

За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се знае кой точно заплаща корпоративния данък, какви са икономическите последствия от него и дали ползите от това да оставиш парите за похарчване от корпорациите надхвърля ползите от това политиците да го направят.

Кой заплаща корпоративния данък? Корпорацията е само правен инструмент, с който се развива бизнес. Тя може да бъде облагана с данъци, но единствено хората са в състояние да платят тези данъци. Затова и винаги е имало спор кой точно плаща корпоративния данък. Прехвърля ли се на потребителите чрез по-високи цени? Предава ли се на служителите под формата на по-ниско заплащане? Или се покрива от акционерите под формата на по-малки дивиденти и капиталови печалби? Могат да бъдат намерени изследвания, които да подкрепят различни комбинации от всяка от по-горните практики в зависимост от приложената методология и допускания, а понякога и от идеологията на автора.

Истината е, че данъчната тежест е различна за различните сектори. Тези, които твърдят, че крайният клиент не поема от тежестта на задължението, отбелязват как много стоки и услуги се произвеждат не само от корпорации, а и от еднолични търговци или различни форми на дружества с ограничена отговорност, които не са корпорации. Следователно пазарната конкуренция ще попречи на корпорациите да прехвърлят разхода по данъка към потребителите. Някои типове бизнес дейност като автомобилната индустрия обаче се нуждаят от толкова много капитал, че те са почти принудени да се учредят в корпоративна форма. В такъв случай корпоративният данък е разход по развиването на бизнес дейност за всеки конкурент, така че поне малка част може да бъде прехвърлена към крайния клиент под формата на по-високи цени.

Повечето проучвания сочат, че някаква част от корпоративния данък бива прехвърлена върху служителите под формата на по-ниско заплащане и други облаги. Тези, които искат корпорациите да плащат, косвено защитават по-ниски заплати, независимо дали са наясно или не.

В заключение доста хора твърдят, че голяма част от тежестта на корпоративния данък се поема от осигуряващите капитал – а именно, инвеститорите. Кой притежава корпоративни акции? Естествено има заможни хора със значителни лични вложения в акции, но повечето големи корпорации са притежавани от пенсионни и взаимни фондове, университетски дарителски фондове и др. Управляваните от профсъюзи пенсионни фондове на пожарникари, учители и други са основно в корпоративни акции. Когато лидерите на профсъюзите искат по-високи корпоративни данъци, те  де факто искат по-ниски пенсии за своите членове – съзнателно или не.

Взаимните фондове са просто събирателен инструмент за спестяванията на милиони представители на средната класа. Тези спестявания са за пенсиониране, непредвидени медицински случаи и неща като такси за обучение. Увеличението на корпоративния данък намалява възвращаемостта от спестяванията на средната класа.

Ако една корпорация трябва да заплаща по-висок данък печалба, тя ще има по-малко пари за изследователска и развойна дейност, разширяване и създаване на работни места. Средствата, инвестирани в корпоративни акции, вече са били обложени поне веднъж, когато са били спечелени, а сега ще бъдат обложени още един път, когато са разпределени като дивиденти или когато акциите са продадени и от тях са получени капиталови печалби. Колко пъти трябва да бъде обложен един и същ доход?

Запитайте се кой е по-вероятно да похарчи парите по начин, който да доведе до повече удовлетворение и до създаването на повече работни места – изпълнителните директори на корпорации, които се опитват да натрупат печалби като произвеждат търсени от хората стоки и услуги, или политиците и правителството, които се опитват да засилят собствената си власт?

Както повечето добри икономисти и други начетени хора разбират, светът ще стане свидетел на по-разумно разпределние на средства и повече създаване на заетост, ако корпоративният данък печалба бъде премахнат. Спорове за това коя юрисдикция да облага и колко точно може да облага, биха изчезнали. Така наречената загуба на постъпления би се компенсирала от облагането на по-високите дивиденти и капиталови печалби, както и от допълнителния икономически растеж и заетост в резултат от премахването на корпоративния данък.

Конгресът може да спести на данъкоплатците малко пари, ако престане на финансира Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и други международни организации, които лобират за по-високи данъци и по-малко свободен свят.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ във вторник, 26 февруари 2013 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Яна Мушкова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.