От нации в плен до свободни пазари*

Веднъж освободени, бившите изоставащи бързо успяха да напреднат

Тези дни Вилнюс изглежда като един съвсем обикновен европейски град, също като столиците на другите източно- и централноевропейски държави. Поглеждайки назад, този наглед простичък факт е забележителен, защото само допреди четвърт век Естония, Латвия и Литва бяха част от Съветската империя, докато Полша, днешните Чехия и Словакия, както и Унгария, Румъния и България, все още бяха комунистически държави под контрола на Съюза. В средата на 80-те, повечето хора, включително и представителите на западната система, смятаха, че тези страни ще останат комунистически диктатури за обозримото бъдеще.

Малцина бяха мечтателите като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, които мислеха различно, с което пораждаха всеобщо недоумение. Другите, които също смятаха, че Съветската империя може да бъде преобърната, бяха осмивани. Още помня една публикация на списание „Business Week” от 1988 г., озаглавена „Донкихотовият поход на Робърт Крийбъл”. Боб Крийбъл основа и превърна Локтайт във водещ производител на лепила в Америка. След пенсионирането си той се нагърби със задачата да подпомага набавянето на факсове и печатни машини за антикомунистическите дисиденти в Източна Европа, за да могат те да разпространяват идеите си по-свободно. Само три години по-късно, през 1991 г., г-н Крийбъл и останалите като него получиха възможността да се смеят последни, след като всички пленени и потиснати нации успяха да възвърнат свободата си.

След отхвърлянето на комунистическото иго малцина вярваха, че новоизлюпените независими държави биха могли да се превърнат във функциониращи пазарни демокрации за кратък период от време, без това да доведе до мащабен конфликт и загуба на човешки живот. Но въпреки всичко това се случи и сега гражданите на тези страни се радват на свобода и значително по-висок стандарт на живот. Някои незаслужено отдават този факт на западна помощ от институции и съветници. Аз бях един от тези съветници, тъй като бях прекарал известно време зад „Желязната завеса” и имах реална представа за прехода в бившите комунистически страни в годините непосредствено след падането й. Във всяка от тези страни имаше умни и смели хора, разбиращи в дълбочина функционирането както на демокрацията, така и на свободния пазар. Бях изненадан, когато открих в България икономисти, които познаваха добре австрийската икономическа школа и бяха чели много от трудовете на Фридрих фон Хайек – най-вече посредством контрабандни копия. Те бяха обърнали гръб на Кейнсианската теория, считайки я за твърде близка до социализма, който всички те бяха преживели.

Външните консултанти бяха разнородни и може би броят на лошите съвети се равняваше на този на добрите. В определен момент се наложи да споря с представител на Световната банка в България, който предлагаше заем за българската държавна компания за телекомуникации само при условие, че на конкурентни телекомуникационни компании няма да бъде позволено да функционират. В същото време моят екип за подпомагане на прехода, спонсориран от Фондацията на Националната Камара и Американската агенция за международно развитие, се опитваше да демонополизира и приватизира старите държавни сектори.

Малки групи от смели и свободно мислещи хора в много от тези страни се превърнаха в ядрата на новите мозъчни тръстове, подкрепящи идеята за свободен пазар, които през последните две десетилетия се утвърдиха като важни и конструктивни въздействия. Тези, които положиха основите на влиятелния литовски Институт за свободен пазар във Вилнюс още преди падането на Съветския съюз, буквално рискуваха живота си в името на идеята за свободно общество.

Както може да се види от приложената таблица, реалният БВП на глава от населението е нараснал рязко във всички източно- и   централноевропейски държави за последните две десетилетия. Някои се справиха по-добре от други, но всички успяха да задминат по реален растеж Съединените щати и страните от Западна Европа. Реалните доходи на Изток постепенно догонват тези на Запад. Средностатистическият чех вече живее почти толкова добре, колкото средностатистическия италианец или испанец, и по-добре от средностатистическия грък или португалец. Останалите не са далеч назад и само за десетилетие средностатистическият поляк би могъл да живее толкова добре, колкото и средностатистическия французин.

Всяка една от страните направи грешки, особено Унгария, която започна с ранен и бърз старт, но продължи колебливо. Жителите на Източна и Централна Европа (с изключение на Унгария) имат далеч по-ниско съотношение на дълга към БВП от гражданите на всички първоначални членки на Европейския съюз. В допълнение много от страните в региона имат по-малки правителства като процент от БВП в сравнение със страните на Запад. Въпреки това техните правителства са все още твърде големи, за да максимизират икономическия растеж, създаването на работни места и общото благосъстояние на гражданите.

Отсъствието на растеж в Западна Европа оказва негативно влияние върху страните от източната и централната част на континента, като ограничава възможностите им за износ и допринася за общата им финансова нестабилност. Страните на Изток страдат от високи нива на емиграция сред своите най-талантливи и енергични граждани (най-вече млади хора) и, подобно на много от западноевропейските си събратя – от твърде ниски нива на раждаемост (които не осигуряват демографско заместване за всички страни). Отрицателният прираст на населението, комбиниран с бързо застаряване, не е устойчив, което прави мрачни прогнозите за бъдещето на Европа. И все пак, много малко бяха тези, които предвиждаха мащабния успех в развитието на икономиката и демократичното гражданско общество, който тези пленени и потиснати народи постигнаха. Най-вероятно и сега те ще намерят начин да се справят с демографското предизвикателство, също както го направиха с препятствията, които стояха на пътя им преди четвърт век.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ във вторник, 4 юни 2013 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Димитрия Гавалюгова – стажант в ИПИ.

** Ричард Ран е старши научен сътрудник в Института Като и председател  на Института за глобален икономически растеж.


 


Свързани публикации.