Само преди няколко дни правителството съобщи, че са одобрени още 7,2 млн. лв. за субсидирана заетост през 2014 година. Средствата ще осигурят заетост за 6 месеца при четиричасов работен ден на 5000 безработни. Новите заети ще бъдат включени в дейности, свързани с ремонт и поддръжка на извънселищна второкласна и третокласна пътна мрежа, поддържане на гробищa, общински градини и паркове, охрана на общински сгради и училища. Допълнителните пари ще се похарчат по програмата „От социални помощи към осигуряване на заетост” в Министерството на труда, а работодатели ще бъдат общинските администрации.
Тази програма е най-мащабната дейност по осигуряване на субсидирана заетост в България през последните 10 години. Допълнителните 7,2 млн. лв. са сериозна добавка към вече предвидените 11 млн. лв. по нея за 2014 г. и в същото време сами по себе си представляват сериозен ресурс.
През последните 10 години по програмата са изхарчени около 700 млн. лв., а резултатите са доста спорни. Още по-притеснително е, че администрацията никога не е направила оценка на ефектите от програмата. Редица документи[1] през годините показват, че ефектите на субсидираната заетост са краткосрочни и прекомерно скъпи. Трябва да се отбележи и че останалите държави в ЕС наблягат на пасивни политики на пазара на труда, докато България разчита изключително много на активни – по данни на Евростат под 17% от средствата за политики на пазара на труда в ЕС са за директно създаване на работни места, докато в България за субсидирана заетост се отделят над 70% от отпусканите бюджетни средства.
Очевидно българската администрация все още мисли краткосрочно и не проявява достатъчно далновидност по отношение на намесата си на пазара на труда.
Много по-евтино за данъкоплатците и по-ефективно за безработните би било администрацията да се насочи към:
- Пасивната политика на пазара на труда (т.е. обучения, преквалификации, ограмотяване, професионални курсове, стажове и др. под.), защото тя създава отговорност и дългосрочна перспектива пред безработните;
- Намаляване на регулирането на трудовия пазар (включително облагането на труда, определянето на минимална работна заплата и минимални осигурителни доходи и регулациите при наемане и освобождаване на работници), защото то е сериозна пречка пред заетостта на най-уязвимите групи;
- Подобряване на бизнес средата, защото единствено реалният сектор създава дългосрочна заетост.
[1] През 2005 г., когато програмата „От социални помощи към осигуряване на заетост” е в своя пик, Програмата за развитие на ООН оценява резултатите от нея и разкрива, че едва 8% от преминалите през програмата са се реализирали на първичния трудов пазар. Три години по-късно, при одит на програмата от Сметната палата, се вижда, че само 0,27% (801 човека от над 300,000 участвали) са трайно заети след субсидираната заетост.
