Оризът и „лошото икономическо мислене”
Това, което се случва на световните пазари на ориз през последните 10-15 години заслужава сериозно внимание. Понякога е доста трудно да се обясни, какво означава израза „лошо икономическо мислене", но си мисля, че точно тази история дава много точна престава. Разбира се, конкретната причина за интереса към световния пазар на ориз е така наречената „оризова криза", пред която сме изправени в момента. В най-опростения вариант кризата се изразява в недостиг на ориз на световните пазари (включително поради загубите на продукция след циклона в Мианмар) и драстично повишение на цените. Само за последните няколко месеца, цената на ориза на световните пазари е скочила двойно и вече започна да се говори, че е възможно да последва ново двойно поскъпване и съответно да бъдат повторени рекордно високите цени на ориза от кризата през 1974 г.
По-всичко личи, че отговора на кризата се крие в Япония. В Страната на изгряващото слънце всяка година се внасят огромни количества ориз и на практика … никога не се потребяват! Каква е всъщност причината за това странно поведение?
В началото на 90-те години, Япония е един от основните производители на ориз във света (след Китай, Индия, Индонезия). Въпреки това, страната е тотално изолирана от световните пазари, провежда активна протекционистична политика и сериозно субсидира местното производство. Това въобще не се хареса на САЩ, които настояват Япония да премахне всички пречки пред свободната търговия. Различните гледни точки на двете правителства се срещат на „Уругвайският кръг" – поредица от преговори в рамките на Общото споразумение за митата и търговията. Въпросният кръг продължава от 1986 до 1994 година (два пъти по-дълго от планираното), като най-сериозното му постижение е създаването на Световната търговска организация.
Интересът на САЩ е продиктуван и от друг факт. По това време САЩ има сериозен търговски дефицит с Япония и се счита, че либерализацията на търговията с ориз ще спомогне за неговото балансиране. В крайна сметка САЩ налага своето мнение и се стига до решение търговията с ориз да се либерализира и Япония да отвори своите пазари. Практическото решение, обаче, е повече от безумно – Япония се задължава да внася ориз от САЩ в рамките на 10% от потреблението си. Това се обявява за успех и търговията е набедена за „свободна".
В САЩ са доволни от „победата" и от факта, че са си осигурили купувач на ориз за години напред. От японска страна, обаче, не остават по-назад – местното производство не трябва да бъде застрашавано, така че всичко внесено от САЩ (по задължение) ще бъде складирано и няма да се влива на местния пазар. Субсидиите за местните производители, разбира се, си остават в сила.
Колкото и да е странно, така описаните събития продължават да бъдат в сила до ден днешен. Япония си внася огромни количества ориз от САЩ (около 700 000 тона за тази година), след което ги складира и разчита на местното производство , което е напълно достатъчно да покрие потребностите на населението. И все пак, какво се случва с ориза в тези складове?
Тук трябва да споменем, че към момента резервите от ориз на Япония се равняват на 1 500 000 тона, което представлява около 5% от световната търговия на ориз. Обикновено оризът се съхранява до момента, в който започне да влошава своето качество, след което се дава … за храна на селскостопански животни (400 000 тона за последната година)! Някой би си казал – Защо Япония просто не продаде тези резерви на други страни? Защото във въпросното споразумение за „свободна търговия" от 1994 г. е ясно записано, че Япония няма право да изнася на международния пазар вече внесения ориз (предимно от САЩ) без изричното съгласие на страната от която е внесен! Наскоро беше обявено, че Япония е получила частично разрешение и ще пласира 200 000 тона ориз на Филипините и други 20 000 тона в някои африкански страни. Това, обаче, едва ли ще реши проблема!
Според някои изчисления, около 3 милиарда хора по целия свят са зависими от ориза всекидневно и поне половината от тях са крайно бедни. Докато тези хора гладуват, Япония ежегодно внася огромни количества ориз по задължение, които никога не се потребяват. В същото време – Китай, Индия, Виетнам и Египет наложиха забрана за износ на ориз с цел да ограничат ръста на цените. Всички тези политики и мерки звучат абсурдно и на практика са проявление на „лошото икономическо мислене".
