Образованието: нови лицензи, стар манталитет

Word Format (Word Format)

През седмицата Парламентът прие изменения в Закона за професионалното образование и обучение (приет през 1999 г. и променян през 2000 и 2001 г.), според които частните учители и организациите, предоставящи образователни услуги, ще трябва да имат лиценз от Националната агенция за професионално образование и обучение.

Каква е целта на закона, приет през 1999? „В единен нормативен акт да се регулират обществените отношения, свързани с придобиването и непрекъснатото усъвършенстване на професионалната квалификация на гражданите“. А целта на промяната: „създаването на национални стандарти за професионално образование и обучение, съизмерими със стандартите на държавите от Европейския съюз“, както и „разработване и утвърждаване на единни изисквания за условията, организацията и съдържанието на професионалното обучение“. Става ясно, че авторите на закона вярват, че членовете на обществото не могат да имат нормални отношения помежду си, ако я няма държавата, за да ги регулира. Забелязва се и че чиновниците в министерството на образованието и науката (МОН) изхождат от презумпцията, че хората не могат сами да решат по каква система да учат английски или на какви курсове за козметици да се запишат и затова всезнаещите и вездесъщи служители на МОН ще бдят над техния избор чрез лицензи и изисквания за единни стандарти. Казано с други думи, в МОН смятат, че еднообразието и стандартизацията са по-добър образователен подход от разнообразието и конкуренцията. Но еднообразието предполага, че хората са еднакви, учат по един и същи начин и имат еднакви предпочитания, а това просто не е вярно.

Липсата на разнообразие и конкуренция във формалното образование го прави неефективно и това принуждава хората да се обърнат към частния сектор, за да получат такова обучение, каквото предпочитат. МОН обаче, вместо да промени нещо в сгрешената система на държавно образование, решава да „поправи“ това, което не е счупено, а именно системата от частни образователни институции. По този начин министерството ще получи пълен контрол върху образованието и резултатът е централизация и липса на свобода и на избор, типични за един режим, който формално си отиде преди 13 години, но де факто още е тук.

Бихме могли да отбележим, че в САЩ все по-разпространено е така нареченото обучение вкъщи, при което самите родители преподават на децата си без да имат някакви лицензи от тамошното министерство и резултатът е, че тези деца показват много високи резултати на изпитите и биват приемани в колежи и университети без никога през живота си да са посещавали държавно училище. Естествено в България такова нещо е невъзможно – всеки трябва да мине през единната държавна образователна система и когато все пак завърши училище и реши да се погрижи сам за образованието си се оказва, че пак попада в ръцете на същите държавни чиновници и единни стандарти. При това всички реформи в образованието се оправдават с връщане към възрожденския дух като се забравя, че по време на Възраждането не е имало министерство на образованието и образователната система е била организирана доброволно от хората в местните общини.

Въпреки многото обещания за отмяна на лицензионните режими това, което се случва на практика, е постоянно въвеждане на нови такива. Въвеждането на лицензионен режим изисква наличие на допълнителна администрация, издържана от парите на данъкоплатците. Освен това даването на повече правомощия на бюрократите води до повече корупция. Лицензионните режими представляват бариера пред навлизане на нови фирми, което намалява конкуренцията и води до увеличение на цените.

Процедурата по издаване на лиценз е про-корупционна, тъй като се предвижда 4 месечен срок за решение и наличие на мълчалив отказ.

Експерти от МОН твърдят, че лицензирането ще даде гаранция на хората, че избраният от тях частен учител е компетентен. Има обаче две възражения:

1. Министерството, което управлява неефективно държавното образование, не може да дава оценка за частното образование

2. Ако целта на МОН е да дава гаранция за компетентност, то може да предоставя акредитация на доброволен принцип на учителите и фирмите, които желаят. Ако хората вярват на МОН и ценят неговата гаранция, всички фирми ще поискат доброволна акредитация. Ако обаче гаранцията на МОН не се цени, никой няма да иска да се акредитира и затова се въвеждат задължителни лицензи – МОН се страхува да получи обективната оценка на пазара за себе си. Как тогава обаче ще дава оценки на други субекти, които съумяват да работят именно на този пазар?

Като цяло можем да обобщим, че вместо държавното образование да се подложи на конкуренция и да се приватизира, за да стане по-ефективно, се случва точно обратното – в частното образование се ограничава конкуренцията и то се одържавява, което ще го направи по-неефективно.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.