Някои стъпки от различния управленски подход

През настоящата година, в обозримия мандат на действащото 47-мо Народно събрание предстои да бъдат извършени редица важни избори. Сред тях са 11 членове на Висшия съдебен съвет (ВСС), главен съдебен инспектор и 10-ма инспектори при Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), както и двама съдии в Конституционния съд (КС). Предстоят и заявените като твърде мащабни законодателни изменение в Закона за съдебната власт, както и в областта на антикорупцията и гражданската конфискация. Това следва да породи и вторичния въпрос – за избор на председател на антикорупционните органи. Като съществен и почти непостижим изглежда и интересът за изменения на Конституцията или поне започване на конституционен дебат, към който и президентската институция е заявила намерения. Изброявам всичко това, защото то надхвърля по важност и мащаб последните решителни  инициативи в тази област от 2014-2016 г.

В тази среда някак се изпускат две организационни възможности:

• приемането на законодателна програма от Министерски съвет за полугодието;
• започването на последваща оценка на Стратегия за съдебна реформа 2014-2020 г. както и приемането на нова такава с дълъг хоризонт, който надхвърля мандата на това Народно събрание.

Защо това е важно:

• на първо място – за да покаже новото управление, че няма да вади по заек от всяка шапка през седмица, с което да поставя в неяснота правните среди и бизнеса;
• втори по ред – за да даде доверие и предвидимост в професионалните среди, засегнати от реформите – не ми се мисли как работят служителите на КПКОНПИ, когато не знаят какво ги чака, в същото положение е и прокуратурата. Подходът – „всички са маскари” не е добра отправна точка;
• за да има консолидирани политически действия в парламентарния живот на страната. Харизмата на политиците с призив за разграждането на старото управление върши работа в предизборно време, но непризнаването на избора на над 1 милион български граждани не е държавническо поведение. Давам пример – без участието на ГЕРБ и ДПС са невъзможни множество от изброените действия: изборите за ВСС, ИВСС и конституционните маневри.

Пропускайки приемането на двата управленски документа изпълнителната власт и поддържащото я четворно мнозинство в НС рискуват да получат справедливи обвинения за продължаване модела на ГЕРБ – управление в мътни води с цел по-лесно кадруване.

При наличието и на Законодателна програма, и на Съдебна стратегия, лесно и убедително опозицията в НС, иска или не иска, ще се въвлече в действията по приемане на политиките в областта на правосъдието, в противен случай няма да може да обясни на обществото и избирателите си защо не участва. На този естествен натиск се крепи политиката. При ясни критерии какво искат да реформират управляващите лесно ще започне и ясен политически дебат – кой зад какви позиции стои, защо ги подкрепя или отхвърля. И нещо не маловажно – ще се пресече изобретателността на предишните двама силни коалиционни партньори – докато се заявяват за прореформаторски да укрепват отвътре кадрите си и да правят контрадействия.

Сведено до конкретни резултати:

• защо има или не внесен по процедурата конституционен проект;
• защо са налични или не необходимите гласове за избор на членове на съдебния съвет и нови инспектори;
• защо в дългосрочен план могат да бъдат минирани добрите намерения предвид организирана съпротива в прокуратурата, отделни съдилища или администрацията.

А и нали детайлните реформи при прозрачни правила са приоритети от коалиционното споразумение – защо тогава да не ги видим подредени по установения ред във времето? Инак рискуваме двете опозиционни влиятелни сили и техните влияния да водят дневния ред – само за тази седмица определени кръгове в следствието и прокуратурата показаха, че вече те започват да задават тона и последователността на действията, а така управляващите ще трябва