(Не)видимата икономическа политика

Всяко действие/бездействие на правителството има ефект върху гражданите и бизнеса. У нас по-често администрацията няма никаква представа за реалните ефекти, тъй като тя забелязва само видимите и незабавни резултати, но не се интересува от невидимите и дългосрочни ефекти. Това води до политики и мерки, които често вредят и правят живота ни още по-труден.

Първи пример: в условията на криза и нарастващата безработица двама български министри вдигат минималните осигурителни прагове – за периода 2007-2012 за десетте най-разпространени икономически дейности те скачат с над 70%. Резултатът – нарастват разходите за труд на тези, които все още имат работа, без това да означава, че се е увеличила производителността им и могат да посрещнат това увеличение. Дългосрочният резултат: по-висока безработица, по-малко оцеляващи фирми, по-високи разходи на бюджета за подпомагане.

Втори пример: един български министър си мисли, че може активно да управлява ресорния си сектор и постоянно се опитва да диктува цените, качеството, като поставя стандарти, затваря границата за внос и въвежда нови изисквания. Резултатът – 
веднага се вдигат цените на определени продукти. Дългосрочният резултат: част от фирмите в сектора затварят, а потребителите имат по-ограничен избор на по-висока цена.

Трети пример: един български министър не успява да наложи достатъчно стриктна бюджетна дисциплина и държавата харчи повече, отколкото събира, т.е. има бюджетен дефицит и фискалният резерв се топи. Взема се решение да се използват парите, натрупани в Сребърния фонд, за да се финансират плащанията по дефицита и предстоящият падеж на държавен дълг. Резултатът – намаленият фискален резерв е много вероятно да предизвика понижение на кредитния рейтинг на страната, което ще оскъпи кредитния ресурс. Дългосрочният резултат: по-скъпи кредити за частния сектор, по-ниски инвестиции, затворени фирми, по-висока безработица.

Общият ефект от икономическата политика на настоящото правителство е липса на инвестиции, ограничена конкуренция, загубени работни места, преференциални условия на тесен кръг фирми за сметка на всички останали, несигурност и неизвестност, пропуснати възможности за растеж и просперитет.

Каква е реакцията?

Докато тези и стотици други странни мерки се обсъждат и прилагат от администрацията, от известно време кипят усилия за изготвяне на икономическа политика, основана на приоритетни сектори. През изминалата седмица новосъздаденият Съвет за икономическо развитие и социални политики към президента разгледа анализ и препоръки по конкретни предложения за приоритетни сектори за привличане на инвестиции в България. Предложените седем приоритетни сектора са: храни и земеделие, транспорт и логистика, машиностроене, здравеопазване, ИТ и аутсорсинг, електроника и електротехника и химическа промишленост.

Конкретните предложения за привличане на инвестиции са:

• сливане на Българската агенция за инвестиции и Агенцията за малки и средни предприятия;
• конкретни стимули за привличане на инвестиции – осигурителна ваканция, директни субсидии за създадени нови работни места, съдействие от администрацията за по-бързо обслужване, изграждане на инфраструктура;
• национална програма за развитие на индустриални зони и високотехнологични паркове;
• национален план за децентрализация;
• улесняване на процедурата за издаване на бизнес визи за инвеститори от определени страни (Китай, Индия, Турция и др.);

Дори и да звучат добре, тези предложения отново показват късогледство и пренебрегване на горчивия опит на администрацията досега.

Всяка идея за окрупняване на администрацията е добра, въпреки че сливането на две агенции няма да доведе до нищо положително за инвестициите. Твърдението, че в момента двете поотделно нямат достатъчно правомощия и капацитет да влияят на инвестициите, е невярно, защото повечето инвеститори няма да изберат България след среща с чиновниците, а след кратко и бързо проучване дали институции като съд, полиция, община си вършат работата качествено; след проучване дали има достатъчно като брой и умения квалифицирани работници, които да наемат и след пресмятане на всички разходи да работят у нас (данъци, осигуровки, регулации).

Конкретните  стимули под формата на пари в брой  за всяко създадено работно място създават няколко несправедливости. Първо, всички местни и вече работещи у нас чужди фирми автоматично губят позиции, защото няма да получат същите средства. Второ, българският бюджет няма излишни средства, които да раздава за нови работни места – да вземаш пари от всички работещи под формата на данъци и да ги даваш на избрани нови чужди фирми, е цинично.

Трето, фирмите, които биха избрали България по тези причини (кеш и освобождаване от осигуровки), ще искат още и ще напуснат веднага щом кранчето спре, т.е. ще привличаме само инвеститори, които нямат дългосрочен интерес, а се възползват от подобни условия. Нито е логично, нито можем да си го позволим.Четвърто, съмненията в уменията на администрацията да провежда този процес без нарушения и забавяния са оправдани веднага щом погледнем към еврофондовете.

Програмата за индустриалните зони  и високотехнологичните паркове има един голям непреодолим проблем. Чиновниците дори и след задълбочен анализ няма как да знаят кои ще се секторите в следващите години, в които България би могла да има конкурентно предимство. Чиновниците нямат достъп до изключително разпръснатото, динамично променящо се и разнообразно знание за предпочитанията на потребителите в Европа, за индустриите, които ще се развиват най-динамичноq и за уменията/знанията на българските работници. Като добавим към незнанието мудността и неефективността на българската администрация, то идеята за приоритетни сектори звучи, меко казано, странно. Националният план за децентрализация и улесняване издаването на визи за чужди фирми са единствените логични предложения, които отдавна трябваше да са факт.

Какво да се прави?

В своята книга „Защо се провалят държавите?“ професорите Ачемоглу и Робинсън посочват, че „политическите елити, когато имат цялата власт, често подкрепят икономически политики, които са неблагоприятни за икономическия растеж. Понякога те блокират навлизането на нови технологии; понякога създават нееднакви условия за фирмите, което не позволява на всички останали да реализират потенциала си; понякога те просто нарушават правата на избирателите, като водят политика, която унищожава стимулите за всички за инвестиции и иновации“.

Страните по света се различават в икономическото си развитие основно по институции и правила.

Добре работещите институции са тези, които позволяват и насърчават участието на огромен брой хора и фирми в икономическите дейности и които най-добре оползотворяват техния талант и умения/знания. В България институциите не насърчават това. Всички министерства са заети с микромениджмънт на отраслите си под формата на нови правила, по-тежки регулации, допълнителни изисквания, тромави процедури, които съсипват фирми и работещи. Буквално.

Добре работещите институции действат при ефективно защитена частна собственост, безпристрастна съдебна система и обществени услуги, които предоставят равни условия, в които фирмите могат да работят. В България частната собственост не е защитена напълно, съдебната система не работи еднакво и бързо за всички, а условията за фирмите се променят постоянно, тромави са и създават „победители“.

В тази обстановка на несигурност отвън поради кризата и отвътре поради некомпетентна администрация и неработещи институции всяка политика, насочена към нещо различно от подобряване работата на институциитеq ще е просто поредното харчене на пари и лишаване на всички от възможности. Нека не забравяме, че колкото повече държавата планира, толкова по-трудно става планирането от страна на отделния човек. Изходът е в правенето на реформи, а не в създаването на дългосрочни планове според приоритети, които нямат връзка с реалността.

*Статията е публикувана за пръв път във в-к 24 часа на 7 май 2012 г. Оригиналната публикация е достъпна тук.