Необмислено данъчно облагане*

Стигнали сме пика на намаляваща възвръщаемост

Третирането на променливи като константи е признак на мозъчни увреждания. В реалния живот почти всяко действие на правителството би предизвикало ответна реакция – често дори такава, каквато не е планирана. Мъдрите хора мислят за това, което е вероятно да последва всяко действие. За съжаление, новоизбраният състав на Конгреса и администрацията за пореден път демонстрират недостиг на мъдри хора.

Много демократи, включително много членове на Конгреса, все още настояват данъчните ставки за предприемачи да бъдат увеличени с абсурдния мотив, че непредприемането на това би коствало на правителството „почти 2 трилиона долара” загуби от данъчни приходи за периода 2011-2020 година. За да повярва на тези сметки на администрацията, човек трябва да вярва, че хората с високи доходи няма да променят поведението си, когато се сблъскат с по-високи данъчни ставки, че високата пределна данъчна ставка върху капитала (съставната част за икономиката) и двойното му таксуване не вредят на икономическия растеж и създаването на работни места и че правителството е в по-малък от оптималния си размер, за да увеличи максимално общото благосъстояние. Емпиричното доказателство, както и добрата икономическа теория, показват че нищо от по-горе написаното не е вярно, но за онези политици, медии и леви икономисти, които не разбират разликата между променливи и константи, фактите не са от значение.

През изминалата седмица The Wall Street Journal съобщи, че „някои от най-големите банки в страната са прекратили или сериозно намалили своите сделки с чуждестранни посолства и мисии, заради тежестта от спазването на законите за пране на пари ”. Ръководителят на анголската мисия в САЩ каза: „Закриването на банкови сметки обтяга отношенията със Щатите… Без банкови сметки ни е изключително трудно да функционираме”. Изненада! Повечето хора (различни от членове на Конгреса и правителствени бюрократи) могат да си направят сметката и да не извършат някакво действие, ако разходите надвишават приходите. Финансовите закони на щатското правителство върху банките са достигнали точката, от която вече не е изгодно за банките да извършват твърде нормални и необходими банкови операции, особено с чужденци. А това е лош начин за намиране на приятели.

През март, Конгресът прие закон за наемите, който имаше неочакваното, но не и непредвидено за много от нас, последствие, да накара чуждите банки да се оттеглят от инвестиране в Съединените щати заради разходите и несигурните пасиви от взаимодействие с нормативната уредба на САЩ. По този начин, Съединените щати може да загубят няколко трилиона долара от чужди инвестиции под предлог на събиране на няколко милиарда долара приходи от укрити данъци. Членовете на Конгреса, които гласуваха тази глупост, заедно с бюрократите от Хазната, които все още трябва да формулират обосновани и изпълними правила, изглежда не разбират, че чуждестранните инвестиции са променливи, а не константи.

Има много членове на Конгреса (на хартия всички те са демокати), които все още се съпротивляват на откровено глупавата наредба, която приеха по-рано тази година, постановяваща всички предприятия да подават данъчни декларации на Агенцията по приходи за всяка покупка в размер над 600 долара. Да, 600 долара или повече. Трудно ли е да разберем, че такава наредба не само не отговаря на всякаква разумна мярка за съотношението разходи-ползи, но от практическа гледна точка, няма начин Агенцията по приходите да обработи правилно цялото това количество документи (дори по електронен път).

През миналата седмица най-накрая бившият сенатор Алън Симпсън и Ерскин Боулес, съпредседателите на комисията на Обама за намаляване на дефицита, оповестиха черновата на своя план. Друга частна група, председателствана съвместно от бившия председател на Сенатската комисия по бюджета Пит В. Доменичи и бившия директор на Клинтъновата служба за управление и бюджет Алис М. Ривлин, даде публичност на своя план за намаляване на дефицита. И двата плана отбелязват, че бюджетният дефицит би могъл да бъде намален, само ако осигурителните придобивки се редуцират, и по-специално здравните придобивки. И двата плана отбелязват, че едно увеличение на данъците би имало неблагоприятни икономически последици, много по-вредни от свиване на разходите, но и двата плана го подкрепят. Изглежда нито един план не си е задал фундаменталния въпрос: Нужно ли ни е правителство, надхвърлящо приходите, които данъчният кодекс произвежда в момента? Елементарният отговор е „не”.

Правителството се разраства по-бързо от частния сектор, следователно простата аритметика показва, че никакъв размер на увеличаване на данъците не може да реши проблема с разходите. Когато един политик обещае покриване разходите на един човек, този политик прави необявено обещание, че ще направи някой друг данъчен роб, за да осигури плащането на първия. Данъчните приходи са променлива, не константа. В един момент, робите се разбунтуват и играта свършва. В момента сме в края на играта.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 22 ноември 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Милен Желев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.