28-06-2013

Напред към банков съюз в ЕС

Миналата седмица беше интересна за тези, които следят европейската политика. Едно от събитията, които безспорно заслужават внимание, беше срещата на икономическите и финансовите министри на страните-членки, Екофин, на която беше обсъден и приет един от „стълбове” на бъдещия банков съюз на ниво ЕС. Този стълб, въплътен в гласувана от министрите проектодиректива, е обща система за разрешаване на проблемни банки в ЕС.

Основният елемент на тази обща система е задължението за създаването на национални фондове за спасяване на проблемни банки с вноски от самите банки, които се определят спрямо техния рисков профил. Ако директивата се приеме в този ѝ вид от Европейския парламент, фондовете постепенно ще трябва да се попълнят със средства в следващите 10 години, като минимумът, който трябва да достигнат, е 0,8% от защитените депозити в банките.

Тези фондове ще съществуват паралелно с фондовете за гарантиране на депозитите, като националните власти биха могли и да обединят двата фонда по свое усмотрение. Основната цел зад тяхното създаване е тежестта по спасяване на закъсали банки да се пренесе от националните бюджети (и съответно данъкоплатците) върху самите банки. Де факто тези фондове напомнят в известна степен на задължителна застрахователна схема за банките, като индивидуалните вноски/премии от банките са коригирани с риска, а в случай на настъпване на застрахователното събитие „опасност от фалит”, проблемните банки ще получават от фонда „обезщетения” под формата на спешни заеми, гаранции, покупка на активи и в някои случаи – капиталови инжекции.

Като цяло замисълът зад създаването на такива независими от бюджета фондове е похвален, тъй като огромната цена по спасяването на банките в редица страни след кризата от 2008-2009 година беше поета от данъкоплатците, които де факто поеха отговорност за неразумното поведение на банките. Разбира се, една такава схема има и своите негативи:

1/ цената, която банките ще трябва да платят под формата на вноски в този фонд – тази цена ще се добави и към някои други допълнителни разходи за банките, произтичащи от плановете за банковия съюз. Така например, общия надзорен орган за банките в еврозоната, който е друга част от архитектурата на съюза, също ще се финансира с такси от поднадзорните банки. Планират се и общи и по-стриктни капиталови изисквания за банките (по които в момента се работи от страна на Banking Supervision Authority), които също ще имат своята цена. Да не говорим за допълнителната тежест под формата на увеличени разходи за служители, които ще се занимават със засиления и централизиран надзор (документи, отчети, комуникация и т.н.). Всички тези разходи по един или друг начин се отразяват на цените на банковите услуги за гражданите и фирмите.

2/ моралният риск, който произтича от всички форми на застраховка и от по-широкия проблем за принципала и агента в икономиката – в момента, в който имаш застраховка, твоето поведение е много вероятно да стане по-рисково.

Друг важен елемент от гласуваната система за справяне с проблемни банки са и разписаните начини за справяне с проблемни банки:

Продажба на (част от) бизнеса
Създаването на „мостова институция” (към която да бъдат прехвърлени „добрите” активи и която да бъде контролирана от властите)
Разделяне на активи (прехвърляне на лоши активи към институция за управление на активи)
Поемане на загуби от страна на акционери, облигационери и вложители по реда на вземанията им.

Поемането на загуби от страна на акционерите, кредиторите и вложителите в съответната банка е най-логичното последствие за лошите инвестиционни решения, които тези лица са взели. От пасивите, които ще бъдат включени при поемането на загуби при фалит на банка, са изключени няколко групи като гарантирани депозити (до 100 000 евро), гарантирани облигации, задължения към служители (заплати, пенсионни плащания), търговски задължения по доставки, които са критични за функционирането на институцията, задължения в рамките на платежни системи с оставащ падеж под 7 дни и междубанкови задължения с оригинален падеж под 7 дни.

Изключването на тези групи задължения е логично – част от тях минимизират риска от прехвърляне на „заразата” към цялата система посредством платежни системи и междубанковия пазар, други представляват гарантирани вземания на вложители и кредитори, които няма как да поемат загуби, а трети имат отношение към нормалното функциониране на институцията. Тук трябва да се отбележи и че по-ранният вариант на проектодирективата включваше към тези изключения и депозитите на малки и средни предприятия – изваждането им от списъка е стъпка в правилната посока, защото в противен случай всички корпоративни депозити щяха да се правят на името на такива предприятия, за да се заобикаля тази разпоредба. По този начин компаниите нямаше да понасят загуби за лоши решения в кои банки да правят вложенията си.

Един сериозен недостатък на приетата проектодиректива, е възможността, която се дава на националните власти да добавят по своя преценка някои задължения към изключенията, което де факто отваря възможността за опорочаване на принципите на директива, а именно – загубите да се поемат от тези, които са инвестирали и влагали парите си в проблемните банки. Наистина проектодирективата конкретизира определени условия, при които властите могат да правят такива изключения (например, да се избегне „зараза” върху системата, или пък ако се счете, че поемането на загуби от съответната категория лица не може да се случи в разумно време). Всичките условия обаче звучат доста общо и съответно позволяват лесното им използване за оправдание от страна на националните власти. А както знаем от историята на Европейския съюз, ако едно правило дава възможност за неспазването или заобикалянето си, то непременно тази възможност ще бъде използвана.

Проектодирективата тепърва предстои да бъде гласувана от Европейския парламент. Предвид това, че касае и България, е важно тези недостатъци да бъдат премахнати преди да стигне до момента, в който трябва да я транспонираме.