Наблюдения върху индивидуално финансираните пенсионните системи: идеи за бъдещето

Лекция на Робърт Мертон от международния семинар „Развитие на потенциала на индивидуалното финансиране на пенсионните системи”, достъпна тук.

Резюмето е на Севдана Дочева, стажант в ИПИ

Целта на пенсията е получаването на желан доход при пенсиониране. Този желан доход представлява защитена от инфлация пожизнена рента, адекватна като размер за запазване на жизнения стандарт, поддържан в последните години от трудовия живот. След определяне на целта всеки човек би могъл да разработи индивидуален финансов план, който да максимизира възможността за нейното постигане и да носи приемливо ниво на риск, изразено чрез минимално ниво на жизнен доход при пенсиониране.

По какъв начин човек може да подобри шансовете си за постигане на целта?:

• Ефективно и ефикасно използване на всички налични ресурси и ниски цени на инвестиционните услуги. Очевидно не всеки би могъл да спестява една и съща сума, но е необходимо всеки да се възползва максимално от наличните ресурси.
• Увеличаване на плащаната вноска и повече спестявания за сметка на по-малко потребление сега. Получава се баланс между потреблението по време на работа и при пенсиониране.
• Увеличаване на пенсионната възраст. Факт е, че средната продължителност на живота се увеличава постоянно както в развитите, така и развиващите се страни. Колкото по-дълго човек работи, толкова повече би могъл да спести за вбъдеще и по този начин да запази стандарта си на живот след пенсиониране.
• Увеличаване риска на инвестициите за по-висока доходност от тях. Това предполага обаче човек да е наясно с плюсовете и минусите от подобна стъпа.

Съществува вярването, че след достатъчно дълъг период от време рисковите активи не са наистина рискови. Ако обаче това беше вярно, щеше да има решение за всяка държава с дефицит и на всеки икономически проблем можеше да се отговаря с инвестиране на приходите от правителствени дългови облигации в по-високо рискови ценни книги.  Затова  е необходимо хората да разберат, че очакваните по-високи доходи не са безплатни, а носят риска в себе си.

Особено важен е рискът на лихвения процент, т.е. рискът на реалния лихвен процент, коригиран спрямо инфлацията. Тъй като всички вноски се внасят преди да бъдат получени бъдещите изплащания, ако лихвеният процент падне, то настоящата стойност на бъдещите плащания ще се увеличи повече отколкото настоящата стойност на бъдещите вноски. Затова един от начините за справяне с риска е натрупване на значителна сума, която да бъде инвестирана в дългосрочни активи. Друг начин за справяне с този структурен риск е вноската да бъде не фиксиран процент от дохода, а да зависи от лихвения процент. Когато лихвените проценти се увеличат, човек да плаща по-малко, и обратното – ако лихвените проценти падат, вноската би следвало да се увеличава.

Ползи от глобалната диверсификация

Според т.н. Правило 72 времето, необходимо за удвояване на инвестираните пари, е частното на 72 върху лихвения процент, или инвестиция при лихва 6% ще се удвои за 12 години. Ако обаче портфолиото е напълно диверсифицирано, за същия период човек би могъл да натрупа 5 до 6 пъти повече богатство.

Тъй като обаче много държави имат ограничения върху размера на инвестициите на пенсионните фондове в ценни книжа зад граница, това предполага разходи от липсата на диверсификация. Добър пример за преодоляването на този проблем е практиката в Канада. За да не нарушават закона, канадските пенсионни фондове купуват канадски акции, но също така сключват суап сделки, с които получават доход от световното портфолио и плащат доход върху канадското портфолио. На практика така те прехвърлят риска, като запазват собствеността и подобряват диверсификацията. Сред сравнителните предимства на суаповете за глобалната диверсификация са намаляването на моралния риск от отчуждаване или неплащане; избягването на политическия риск от обвинение за „продажба на корпоративния контрол на страната”; това, че подобна политика не изисква промяна в заетостта или поведението, индустриалната структура, дизайна на финансовата система; такава политика е обратима чрез офсетването на суапа.

Авторът Робърт Мертон[1] обръща внимание и на съществуващите възможности за трансформация на риска в рамките на вече избрано портфолио, каквато е практиката в Чили. По този начин може да бъде създаден минимално гарантиран „под”, подобно на гарантирано портфолио, измерен в парични единици или единици доход. Възможно е също така и залагането на минимален доход при пенсиониране в комбинация с горен таван, отговарящ на желания доход. В този случай реализираната сума ще бъде някъде между долния и горния праг. Все пак следва да се има предвид, че колкото по-висок е подът, толкова по-малко рисково е портфолиото и съответно по-трудно достижим е таванът. Обратното също е в сила – при нисък под рискът е по-голям и възможността за достигане на по-висок краен доход е по-голяма. Изборът на комбинация зависи от индивидуалните предпочитания.

Подобрения за вбъдеще

Доброволното финансиране, както и нефиксираният размер на вноската за пенсия са едни от начините за подобряване на системата. Процентът на вноската следва да зависи от разходите на хората за постигането на желания доход, от лихвения процент, а също и от възрастта. Такива стратегии са динамични и са различни от разпределението на активи.

Рискът, касаещ стандарта на живот, засяга хората, живеещи по-продължително. В такъв случай по-разумно е инвестирането не в облигации, обвързани с инфлацията, а в облигации, обвързани с потреблението, тъй като в тях е отразена и инфлацията.

Разумно е и закупуването на анюитетни договори и дългосрочни медицински грижи при пенсиониране в пакет и ползването на отстъпки. Купуването на двата инструмента статистически елиминира рисковете и е от полза както за хората, така и за застрахователните компании.

Практиката за обратното ипотекиране на имот с цел финансиране на пенсионирането бележи ръст, тъй като имотът е обикновено най-големият актив при пенсиониране. При нея пенсионерът ипотекира къщата си, получавайки пари сега, и живее в нея до края на живота си без да плаща нищо. Накрая пенсионерът и наследниците могат или да платят и запазят къщата, или да се откажат от нея, без да плащат нищо допълнително.

[1] Робърт Мертон е професор по финанси в Училището по мениджмънт към Масачузетския технологичен институт.