Мъжете-чудо или как пазарни либерали спасяват Германия от икономическа катастрофа*

*Статията е превод на „Miracle Men: How Market Liberals Saved Germany from Economic Catastrophe” от Самуел Грег, публикувана преди дни в онлайн библиотеката Law and Liberty. Преводът е направен от Асен Начков, стажант в ИПИ.

Преди седемдесет години през месец юни една малка група от икономисти и юристи успяват да доведат до това, което днес е широко известно като Wirtschaftswunder, „немското икономическо чудо„. Дори сред много германци имена като Валтер Ойкен, Вилхелм Рьопке и Франц Бьом са непознати днес. Но до голяма степен благодарение на безмилостното им застъпничество за пазарна либерализация, през 1948 г. тогавашната Западна Германия успява да избегне икономическата бездна и се превръща в най-голямата и най-динамична икономика в континентална Европа.

Великата реформа, както Рьопке често я нарича, не е въпрос на късмет. Това е рядък случай как интелектуалци на свободния пазар изиграват решаваща роля за освобождаването на една икономика от провеждана десетилетия наред политика на интервенции и колективизъм. Това, което прави тяхното постижение още по-необичайно, е, че техните предписания за политика – цялостна валутна реформа, премахване на контрола на цените, мащабна икономическа дерегулация и значителни намаления на пределните данъци – сa приложени въпреки силната опозиция, състояща се не само от цялата немска левица, но и от мнозина в християндемократическото движение, които по-късно управляват Западна Германия без прекъсване от 1949 до 1969 г.

Така че чудото не е само невероятните икономически резултати на Голямата реформа. То е и фактът, че малка група от застъпници на свободния пазар и още по-малка група политици завземат немското политическо, икономическо и академично управление.

Един по-различен пазарен либерализъм

Реформите, въведени на 20 юни 1948 г. от Лудвид Ерхард, бъдещ финансов министър и канцлер на Западна Германия, в зоните на окупираната следвоенна Германия, административно управлявана от британци и американци, са плод на специфични немски течения на свободната пазарна мисъл. Тези, които са се наричали „ордолиберали“ или неолиберали, не се съгласяват с всичко, но споделят някои общи виждания, които ги разграничават от другите застъпници за свободния пазар.

На първо място, немските пазарни либерали изграждат своите идеи в отговор на проблемите, появили се в Германия преди 1914 г., но изострили се през двете световни войни и преследването  на политики в услуга на определени корпорации, интервенционистични политики и икономически национализъм преди и след ерата на нацизма. Според тези пазарни либерали проблемите с картелизирането на голяма част от немската икономика, буйния протекционизъм, контрола на цените и заплатите – не са просто резултат от погрешна икономическа политика, а отразяват дълго съществуващото напрежение в немската политическа култура.

Втора и свързана черта на немските пазарни либерали е техният интерес към въпроса какъв ред е нужен, за да се поддържа една свободна икономика. Както правистът Бьом пише: “Въпросът, с  който всички се занимаваме, се свежда до въпроса за частната власт в свободното общество. Това неизбежно довежда до допълнителни въпроси, свързани с естеството на реда в едно свободно общество, различните видове икономически системи, които съществуват, и проблемите, които могат да възникнат в тези различни видове“.

Бьом и други заключават, че пазарната икономика трябва да бъде защитена от частните участници – предприятия, профсъюзи и земеделски организации, които могат да манипулират системата в своя полза. Известен пример е начинът, по който германските предприятия за производство на стомана и въглища използват своите политически връзки и договорното право, за да картелизират съответните си индустрии. След като този процес получaва юридическа сила от Върховния съд на Германия през 1897 г., картелизацията се разпространява бързо в цялата икономика. Последствията за конкуренцията и икономическата свобода в Германия са пагубни.

Противопоставянето на този натиск според Бьом и Ойкен (двамата са колеги във Фрайбургския университет) изисква да се направи избор на една от следните възможности: първата е в полза на конкуренцията и срещу централизираното планиране отгоре надолу. Втората се отнася до приоритизирането на паричната стабилност. Третият избор e държава, достатъчно силна, за да не позволява на заинтересовани групи да „завладяват“ и корумпират пазарните процеси, но в същото време такава, че да не се поддава на изкушението да се намесва безкрайно в икономиката. Тези три фокуса отразяват убеждението на германските пазарни либерали, че въпросите за конституционния и институционалния дизайн са решаващи за характера на икономическия живот в дадено общество.

От теорията до политиката

Много от тези идеи са развити по време на нацистката диктатура. Някои пазарни либерали като Рьопке и Александър Рюстов правят това в относителната безопасност на изгнанието. Онези, които остават в Германия, трябва да развиват икономическите си теории незабелязано, отчасти защото техните възгледи пряко се сблъскват с икономическата политика на режима, но и поради по-общите си антинацистки позиции. Но дали в или извън Германия, тези мъже са достигнали до забележително близки заключения за това как Германия да бъде върната обратно към свободните пазари.

Тези в нацистка Германия комбинират интелектуалната си дейност с търсене на такива пропазарни личности в немските индустриални, консервативни и християнски анти-нацистки кръгове, които да могат да прокарат реформите за пазарна либерализация, ако Германия загуби войната. Това e било опасно, не на последно място, защото такива дейности могат да се разглеждат като пораженчески. Това, също така, ги довежда до контакти с лица като пастор Дитрих Бонхофер, Карл Гьорделер и други, които са екзекутирани след опита на офицера от католическата армия полковник Клаус фон Щауфенберг да убие Хитлер на 20 юли 1944 г.

Вероятно най-изявеният от тези пропазарни личности e гореспоменатият икономист и индустриалец Лудвиг Ерхард, който преминава лесно от света на индустрията към този на политиката или пък към сферата на идеите, но отказва да се присъедини към нацистката партия. Внимателен читател на трудовете на Ойкен и Рьопке, Ерхард гледа на следвоенния период като на рядка възможност за провеждане на дълбоки реформи, които в противен случай биха били трудни за реализиране.

Не че реформата ще бъде лесна: през 1945 г. малко на брой германци гледат на свободния пазар с добро око. Социалдемократическата партия излиза от катакомбите, и иска повече икономическо планиране отгоре надолу, не по-малко. Много от германците, които в крайна сметка се сливат под знамето на християндемократите, сa също толкова враждебни към всичко, което е свързано с „капитализма“. Те остават дълбоко повлияни от силно корпоративните виждания на католическата социална мисъл, доминираща немскоезичния католицизъм. Други проповядват християнски социализъм или дори „трети начин“. И накрая има такива като човекът, който ще стане първият канцлер на западна Германия Конрад Аденауер, който разглежда икономическите въпроси до голяма степен пречупени през политическата целесъобразност.

Има и друго усложнение – фактът, че военните власти в Западно-окупираните зони в Германия – заедно с много кейнсианци в своя контингент, се възхищават на икономическата политика на правителството на лейбъристката Клемент Атли във Великобритания. Наистина, между 1945 г. и 1947 г. администраторите на съюзниците оставят в голяма степен частично колективизираната и държавно ориентирана икономика, наследена от победените нацисти. Това включва ценови контрол, широкоразпространеното разпределяне на дажби, както и продължаващото използване на валутата от нациската ера, разбита от инфлацията.

Тези характеристики на следвоенната германска икономика отблъскват инвестициите, натрупването на капитал и конкуренцията. Те също така са причина германците да не желаят да се разделят с бартерния обмен. Земеделските стопани дори не са склонни да продават продукцията си. Резултатът е широко разпространен недостиг на храна и високи нива на недохранване.

Въпреки тези неблагоприятни обстоятелства, германските пазарни либерали много умелo прокарват идеите си на няколко фронта. Те успяват да заемат важни позиции в икономическото управление и в консултативните съвети, създадени от западните съюзници. Ерхард, например, подчертава безупречното си антинацистко досие, за да стане министър на финансите нa Бавария през 1945 г. Такова маневриране позволява на пазарните либералите да упражняват значително влияние върху икономическата политика, далеч надхвърлящо това, което биха имали на базата само на броя си.

Също толкова важно e и усилието на пазарните либералите да прокарат тезите си за икономическа либерализация в публичните среди. През май 1948 г. Ойкен и Бьом стартират списанието „Ордо“ за популяризиране на идеите на свободния пазар сред влиятелните немски професори. Извън академичните среди, либералите на германския пазар публикуват обширни коментари в престижни вестници като базирания в Цюрих Neue Zürcher Zeitung, основни читатели на който сa образованите и политически ангажирани среди. Една от причините, поради които Рьопке избира да публикува често в този вестник, е че Аденауер му е ревностен читател.

Защитниците на пазарните реформи не се страхуват да ангажират и широката общественост. Ерхард води радиопредавания, предназначени да убедят масовата аудитория в аргументите за свободните пазари. Реформаторите също внимават да не забравят онези по-малко престижни публикации, четени от стотиците хиляди германци, които не биха могли да четат Neue Zürcher Zeitung.

На 13 декември 1947 г., например, широко разпространеният католически седмичник Rheinische Merkur публикува критика от Рьопке за Гюнтер Кайзер, най-големият икономист, който се противопоставя на предложенията на Ерхард за премахване на военновременните икономически регулации. Днес тази статия се смята за една от най-важните, спомогнали за подготвянето на германското обществено мнение за либерализационните мерки на Ерхард през идващата година. Без да украсява думите си Рьопке информира читателите си, че „ако поддържаме командната икономика, ние поддържаме света на икономическата фантазия“.

Успехи и уроци

Една от най-известните реформи на Ерхард през юни 1948 г. е премахването на контрола на цените и замяната на старата валута от нацисткия период – райхмарката (Reichsmark) с много по-малко количество нова валута – германската марка (Deutsche Mark). Тези мерки ефективно унищожaват инфлацията, обзела германската икономика.

Ефектите от тези и други либерализационни промени са видими почти веднага след въвеждането им. Земеделските стопани, например, изведнъж започват да продават продукцията си, защото вече знаят истинската цена на стоките си. Те също осъзнават, че стойността на парите, които са спечелили от стоките си, не се изпарява заради инфлацията.

В германските градове служителите започват да се явяват на работа, защото им се плаща във валута, която запазва покупателната си способност. Вече не e необходимо да прекарват работните часове, търсейки храна, за да хранят семействата си. В рамките на шест месеца промишленото производство се увеличaва с невероятните 50%. Реалните доходи започват да растат. Контрастът с разрушителната икономическа ситуация, преобладаваща в това, което в бъдеще ще се превърне в Германската демократична република, e трудно да се отрече, дори и от партията на социалдемократите.

Ирония е, че никой от германските пазарни либерали не счита феномена Wirtschaftswunder за необикновен. За хора като Ерхард, Ойкен и Рьопке това e просто логичната последица от поставянето на основите на пазарната икономика на място и оставянето на германският народ да направи другото.

И в това може би се състои основният урок от германското икономическо чудо за нас днес. Много съвременни застъпници на свободния пазар се съсредоточават върху микродетайлите на политиките – в сфери от здравеопазването до антитръстовото законодателство. Това е разбираемо, тъй като такива подробности засягат милиони хора. И все пак, германските пазарни либерали, които триумфират напук на всички трудности през 1948 г., ни учат да не забравяме широката институционална рамка, в която функционират икономиките. Защото, ако основите на икономиката са дефектни, колкото и да се мъчим да оправим икономическите политики, няма да се спасим от катастрофалните последици на хроничната парична нестабилност, държавно определяните цени, наказателните данъчни нива или колективната собственост.

Казано по друг начин, свободата и разцветът, който тя позволява, зависят от правилния тип основополагащ ред много повече, отколкото осъзнаваме – включително и в икономиката.


Свързани публикации.