Минимум 2,65 млрд. лева за повече заетост
В Националната програма за реформи за периода 2011-2015, изработена в унисон с европейската стратегия Европа 2020, е заложено постигането на заетост в България от 76% през 2020 г. Целта е по-висока от средната европейска цел от 75%, нареждайки България сред най-амбиоциозните страни-членки по отношение на заетостта.
В поставянето на амбициозни цели няма нищо лошо, даже напротив. Но дяволът и този път се крие в детайлите и по-конкретно, в мерките, с които планираме да постигнем тази цел. Разписани са цели 47 мерки, с помощта на трябва да постигнем по-висока заетост. За сравнение, общият брой мерки в Плана за действие са 189.
Част от тези мерки (14) не са бюджетирани. За останалите 33-те мерки, по които има заложен бюжет, ще се похарчат 2,65 млрд. лева и то най-вече в периода 2011-2013 г., за който са разписани повечето мерки. За останалите мерки, за които не е посочен бюджет, както и за периода отвъд 2013 г., само може да гадаем за сумите.
Лошата новина е, че по-голямата част от тези пари ще дойдат от националния бюджет – около 2,2 млрд. лева или около 1% от БВП на година за тази и следващите 2 години. Европейските фондове ще се включат в постигането на висока заетост със скромните 430 млн. лева, което на фона на общата сума е само 16%. Тук не бихме искали да дискутираме доколко конкретните суми са малко или много. Проблемът по-скоро се състои в адекватността на мерките за по-висока заетост, т.е. доколко това са подходящите мерки за увеличаване на заетостта в България.
На първо място, най-голяма част от заложения бюджет ще се похарчи за програми за субсидирана заетост, т.е. държавата ще плаща на някой, за да може той/тя да работи в реалния сектор или в администрацията. Този фокус върху субсидираната заетост не е изненадващ – традиционно в България заетостта се възприема като задача на държавната администрация. Това, което не се отчита в Плана за действие, е че програмите за субсидирана заетост струват изключително скъпо, не са неефективни и имат краткосрочен ефект. Достатъчно е да се видят резултатите от най-мащабната програма за субсидирана заетост в България – „От социални помощи към осигуряване на заетост”. Доклад на Сметната палата показва, че за периода 2004-2006 г. над 300 000 души са участвали в програмата и въпреки изхарчените над 350 млн. лв., ефектът върху трайната заетост е много нисък: едва 0,27% или 800 човека са се устроили на първичния пазар на труда след програмата.
Основен проблем с целта за създаване на близо 236,000 нови места е липсата на критерии за дългосрочност или устойчивост на новите работни места. В общия случай, след прекратяването на конкретната програма за заетост, се закрива и съответното работно място. Тази критика се отправя и от Европейската комисия, която в своята Оценка на Националната програма за реформи от 7.6.2011 в прав текст казва, че „Мерките за пряко създаване на работни места през последното десетилетие спомогнаха за намаляване на периодите на безработица, но нямат траен ефект върху заетостта…Освен от неподходящата целенасоченост и ниската ефективност на активната политика по заетостта функционирането ба трудовия пазар е възпрепятствано и от ниската ефикасност на разходите (като се има предвид например броят на програмите, управлявани от Агенцията по заетостта)…”
В същото ввреме сред мерките за по-висока заетост не фигурират изобщо мерки за подобряване на бизнес средата като оптимизация на администрацията (обем, функции, разходи), намаляване на данъчното, квазиданъчното и бюрократичното бреме, по-добро регулиране и т.н. Единственото изключение са мерките за оптимизиране работата на Агенцията по заетостта, за които са заложени 4 млн. евро за периода 2011-2013 г. Други мерки за подобряване на бизнес средата извън тези, касаещи Агенцията, обаче, не се предвидени.
Наистина, в Плана за действие могат да се срещнат неедна или две мерки за по-добра бизнес и инвестиционна среда посредством разширяване обхвата на електронното правителство, намаляване и оптимизиране на регулаторните режими, ефективна защита на конкуренцията, разходо-ориентирани държавни такси и т.н. Но очевидно на всичките тези мерки не се гледа като на фактори за създаването на работни места.
Тук всъщност се корени и основният недостатък на разработения План за действие по отношение на заетостта. Мерките за създаване на по-добри условия за бизнес и по-висок икономически растеж (т.нар. фактори за растежа в програмата) не се третират като предпоставка за създаване на работни места. Според авторите на програмата и плана за действие този, който създава работните места, трябва да бъде администрацията. Точка. Това мислене продължава да битува, въпреки че досега администрацията се е доказала нееднократно както като лош посредник на пазара на труда, така и като лош работодател за безработните.
Мерките за по-гъвкав пазар на труда също липсват изцяло. В тази насока може да се направи много, а разходите за това няма да са значителни, предвид това, че повечето възможни действия изискват единствено и само законодателни промени. Част от възможните стъпки са:
- Премахване на административната намеса при формиране на възнагражденията (напр. МРЗ, минимални осигурителни прагове)
- По-малко регулации по отношение на работно време, условия на труд, освобождаване та работници
- Премахване на законовата възможност за т.нар. разпростиране на колективни трудови договори и върху тези, които не са ги подписали.
Въпреки че ниската икономическа активност е една от причините за недостатъчна заетост в България, Планът за действие не предвижда такива по отношение на хората в по-напреднала възраст (над 50 г.). Такива мерки биха могли да включват, но не и да се изчерпват с:
- Ограничаване на злоупотребите с пенсиите за инвалидност
- Намаляване на възможностите за ранно пенсиониране за редица професии
- Повишаване на възрастта за пенсиониране за трета категория работници. Според неотдавна приетата „реформа” в пенсионната система, повишаването на възрастта за пенсиониране беше отложено за след 2021 г.
В същото време, прави впечатление включването на редица мерки, които очевидно нямат отношение към създаването на заетост, а даже биха могли и да създават отрицателни стимули за работа. Един такъв пример е материалната подкрепа за хората с увреждания, която ще струва значителната сума от 157,5 млн. лева годишно за периода 2011-2014 г. или 23% от всички средства, предвидени за постигането на по-висока заетост. Отпускането на тези средства на хора с уреждания със сигурност не би могло да се третира като мярка за увеличаване на заетостта, тъй като те по-скоро действат като отрицателен стимул за търсене на работа. Тук не бихме искали да оспорим съществуването на социално подпомагане за тези, които нямат физическа или психическа възможност да се трудят. Това подпомагане, обаче, със сигурност не би следвало да се третира като мярка, увеличаваща заетостта, а дори напротив.
Паралелно с по-горе изброените мерки е планирано обучение на 203,755 безработни и 282,000 заети (вкл. учене през целия живот), ограмотяване на 200 ученици, практики и стажове за 66,600 ученици и студенти. В сферата на образованието са заложени и други мерки, които не предвиждат пряко обучение и квалификация, но целят подобряване качеството на образованието и неговата практична насоченост.
Всички тези мерки в сферата на образованието и обучението са добре дошли, макар че липсват по-смели мерки за повишаване качеството на публичното образование като например, такива за повишаване на конкуренцията между училища и университети посредством ваучери за учащите или разпределяне на субсидията изцяло в зависимост от рейтинга на съответното учебно заведение. Освен това никъде не са заложени реални индикатори за успех или последващ мониторинг и оценка на програмите, по които би могло да се съди доколко наистина тези мерки са довели до по-добро образование. Този коментар всъщност е валиден и за повечето от останалите мерки в плана за действие.
Това, което може да се каже в обобщение е, че мерките по заетостта на Националната програма за реформи и придружаващия я план за действие са изключително скъпи, а в същото време голяма част от тях „пеят” старата песен на нов глас. Липсват по-смели реформи в сферата на образованието, чието качество е определящо за последващите възможности за реализация. Отново ще се похарчат огромни средства от националния бюджет за доказано ненефективни политики с оправданието, че така иска ЕС от нас. А ние самите искаме ли?