Конгрес от деца*
Избраните официални лица показват своята незрялост при последните гласувания
Онези длъжностни лица, които най-често се държат като деца, изглежда са най-застрашени при предстоящите избори, което е добра новина. Децата обикновено не обмислят последиците от своите действия, нито гледат в дългосрочен план. Те са често прекомерно егоцентрични и не вземат под внимание нуждите на другите. Децата понякога бъркат фантазията с действителността. Накратко, децата са често безотговорни, поради което се нуждаят от родителски надзор.
Ако Говорителят Нанси Пелоси, лидерът на мнозинството в Сената Хари Рийд и техните колеги от Конгреса бяха деца, какво биха направили? Може би щяха да се провалят в най-елементарните си задачи и не биха приели бюджета на САЩ, както ги задължава законът за бюджета. Може би нямаше да приемат необходимото данъчно законодателство, което да предотврати ударното увеличение на данъците през януари за всички граждани и бизнеси. Конгрес, съставен от деца, би добавил трилиони долари дълг по време на финансова криза, предизвикана от твърде голям дълг. Не е ли това точно описание на настоящия Конгрес?
Децата обичат да харчат чужди пари за себе си и своите приятели без да се замислят как те са спечелени и трудът, който е вложен. Детският мозък е способен да вярва в илюзията, че може да вземеш пари от джоба на някой, който се е трудил упорито, за да ги спечели, да ги дадеш на някой, който не ги е заслужил, и, като на магия, всички ще живеем по-добре. Един напълно развит мозък обаче би разбрал, че гласуването за приемане на закони, които не са прочетени или разбрани, е безотговорно и вероятно би довело до негативни последици.
Демокрацията е много крехка форма на управление. Тя разчита, че мнозинството избиратели имат мъдростта и зрелостта да изберат хора, които са по-знаещи и може би по-отговорни от тях самите. Да бъдеш отговорен член на Конгреса е обемиста и трудна задача. За целта е нужно да имаш основни познания в множество различни дисциплини – право, история, икономика, точни науки и т.н., а освен това трябва да можеш да оценяваш аргументите, както за, така и против, представени от хора с по-специализирани знания.
Не се изискват каквито и да било умения просто да следваш страстите на настоящия момент. Членовете на Конгреса, които подкрепят търговски ограничения в контрапродуктивни опити да „защитят” американски работни места, показват собственото си невежество по отношение на икономиката и историята. Те ще кажат, че мнозинството американци подкрепят търговските рестрикции, но, както Бертран Ръсел каза веднъж, „Фактът, че едно мнение е широко възприето не е никакво доказателство, че то не е крайно абсурдно. Всъщност, предвид глупостта на по-голямата част от човечеството, едно широкоразпространено вярване е по-вероятно да е глупаво, отколкото смислено”.
Тези, които подкрепят по-високи данъци за т.нар. богати, са невежи що се отнася до емпиричните доказателства и теорията, показващи защо високите данъци са смъртоносни за създаването на работни места и икономическия ръст. Тези, които гласуват за повече държавно харчене, или не са запознати с доказателствата, че правителството вече е по-голямо от размера, водещ до максимален ръст и благосъстояние, или са като незрели, нехаещи деца. Привържениците на голямата държава твърдят, че следват икономическата теория на Джон Мейнард Кейнс, както е представена в неговата „обща теория”. Но, както изявеният Хенри Хазлит отбелязва, „Въпреки невероятната репутация на общата теория, не можах да намеря в нея нито една важна доктрина, която да е едновременно вярна и оригинална. Това, което е оригинално в книгата, не е вярно, а което е вярно – не е оригинално. Всъщност, дори по-голямата част от грешките в книгата не са оригинални и могат да се намерят в множество предишни трудове на други автори”.
Кейнсианството просто не работи. Доказателствата от последните 100 години потвърждават, че увеличаването на държавата винаги влошава икономическото ни състояние, вместо да го подобрява.
Твърде много членове на Конгреса показват твърде малко уважение към свободата. Те го показват наяве не само когато гласуват за по-високи данъци и ненужни регулации, но и когато гласуват за мерки, насочени срещу езика на омразата и политическите реклами. Думите, които не обиждат никого, нямат нужда да бъдат защитавани. За да имаме наистина свобода на словото, трябва да бъде защитена всякаква политическа реч и думи, които са просто лоши.
Твърде много членове на Конгреса се мислят за по-добри от всички останали и очакват да не се противопоставяме на решенията им докато изнасилват джобовете ни и плячкосват свободата ни. Сенаторът на Калифорния от демократическата партия Барбара Боксър идва лесно наум като ярък пример с нейното детинско хленчене срещу генерал, който я нарекъл „госпожо”, вместо „сенаторе“, докато тя всъщност не заслужава никакво уважение заради разрушителните й политики в областта на разходите, данъците и регулациите.
Демокрацията и свободният пазар не могат да успеят ако тези, притежаващи изборни длъжности, действат и гласуват като деца. Можем и по-добре.
* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 18 октомври 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Филип Колев – стажант в ИПИ.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.