Какво показа Бялата книга?

Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)

Слава на Бога, има избори. След смяна на управлението, новодошлите имат възможност да покажат откъде започват, да тръгнат „на чисто“ и да свършат работата си по-добре или по-зле. Кое от двете ще се случи? „Бялата книга“ буди съмнение, че е по-вероятно второто.

Интересното и като че ли безспорното в нея са случаите, които са просто за прокуратурата. Например, ремонти на помещения с цената на самата недвижимост, предварително заплащане на явно високи цени за човеко-семинари, които са се състояли с по-малко участници, прилагането на Закона за обществените поръчки и други подобни. Поради законодателството към момента на извършване на тези действия, преобладаващата част от тях ще се окажат законни. Разглежданите в момента промени в Закон за обществените поръчки обаче, ако бъдат приети, или допълнително ще замъглят правилата, или няма да поправят недостатъците в тях.

Онова, което буди тревога за бъдещето, е липсата на икономическа грамотност и парада на стопанска безсмисленост. Какво ще стане, ако новото управление продължава да мисли за икономиката в същия дух, засега е трудно да се каже. Може само да се очаква, че правителството повече ще пречи на създаването на условия за подобряване на благосъстоянието.

Общи безсмислици

Водещата идея на книгата е, че държава и страна, правителство и икономика съвпадат. Както и в други документи на правителството, забравена е елементарната истина, че правителството нищо не създава, че благата се създават от гражданството и деловите среди на страната, в нашия случай – България. На това отгоре прозира увереността, че не просто създава, но създава от нищо нещо.

От този разред вярвания е идеята, че, когато се приватизира, страната губи стойността на продаваните предприятия; държавната собственост се разглежда като „резерв на България“. Твърди се, че когато се приватизира, богатството на страната намалява. Дава се пример с продажбата на хладилник от домакинство, който пример уподобява управлението на държавните активи с тези на домакинството. Изглежда, че капитал и богатство се отъждествяват с притежанието на съвкупност от вещи.

Като фактори на растежа авторите посочват производството, инвестициите, потреблението и дефицита по търговския баланс. Една от икономическите аксиоми е, нуждите са неограничени (следователно няма как да липсва потребление), докато ресурсите са. Производството по дефиниция е процес, с който предприемачът увеличава (добавя) стойността, т.е. това е „растеж“ – няма как растежът да е фактор за себе си. Търговското салдо е отчетна величина, тя е сметка на вече случили се събития, и като такава не може да бъде фактор (причина) за каквото и да е.

Правителството и търговията

Разделът „Национални финанси“ започва с анализ на външната търговия и отново правителство и икономика се разглеждат като тъждествени. Всъщност държавата от единадесет години няма монопол върху (външната) търговия. Този монопол беше практически отменен по време на второто правителство на Андрей Луканов. По-долу се прави извод, че правителството надхвърля определени предвиждания за дефицит по текущата сметка, т.е. правителството внася и изнася стоки, а не индивидите.

На търговския баланс се обръща специално внимание, като се подчертава, че тенденцията за изпреварващо нарастване на вноса пред износа ще представлява все по-голяма заплаха за валутния борд. Същевременно се посочва, че производството на страната не е достатъчно конкурентноспособно и технологиите са остарели. Когато фирмите в една икономика произвеждат стоки, които дори самата тя не купува, вносът естествено нараства бързо. Книгата обяснява това развитие със забавяне процеса на преструктуриране или липса на стратегия от страна на предишното правителство. Съжденията в тази насока са продукт на концептуално смесване на регулирането и случването в икономиката.

В действителност обаче нарастването на вноса отразява увеличаване на търсенето на чуждестранни стоки от фирми резиденти; при положение, че в икономиката преобладава частният сектор, тези покупки се правят в голямата си част от отделните пазарни субекти, а не от държавата. Правителството може да регулира този процес чрез митническата политика, но предвид споразумението за асоцииране с ЕС е налице възприемане на регулаторите на Общността, което се осъществява в точно определен преходен период. Въпросните споразумения са подписани през 1993 г. и през тази, следващата и по-следващата година асиметричните предимства за български фирми, продаващи в ЕС, постепенно престават да действат. Загубата на износни позиции означава, че въпросните фирми не са успели да се възползват от преференциите, а се продава залежала бъчвария от минали години, без да се усъвършенстват технологии, стратегии и производителност. Вероятно сега в икономиката се случва онова, което преди не е могло да се случи: чрез внос на инвестиционни стоки се преодолява технологична изостаналост и може да се повиши качеството на производството и оттам на конкурентността.

Впрочем такова развитие е донякъде естествено: през 2000 г. притокът на инвестиции се равнява на около 1,1 милиарда щатски долара (или на 8.9% от БВП), заедно с Хърватска това е най-висок показател на глава от населението за страните от Югоизточна Европа, трансферът на технологии е логичен, защото в страната вече има кой да купува инвестиционни стоки.

Пак за управлението на валутния резерв

Отново се повтаря тезата, че страната (държава или гражданство) била загубила от управлението на валутните резерви и се говори за ефективност на това управление. За „ефективност“ може да се говори, когато има с какво да се мери в определен срок. Книгата взема странния срок от осем месеца и стига до заключението, че „само за първите осем месеца на тази година загубите от финансова некомпетентност при управлението на валутните резерви са близо 30 милиона щатски долара“. По принцип да се говори за „печалба“ в този смисъл е странно, защото резервът е покритие на паричната емисия в местна валута. Определянето на каквито и да е срокове и стандарти тук е доста безсмислено, защото не може да се докаже в какъв срок превалутирането (в някакъв смисъл изисквано и по закон) на резерва (например от щатски долари в евро) ще се окаже печеливша или губеща стратегия. Затова няма и стандарти в тази област.

Освен това, за да се спечели от управлението на валутните резерви е необходимо предварително да се отгатва посоката на изменение на валутните курсове, а всяко такова отгатване носи риск. Този риск е един при управлението на средствата на фирма или банка, но принципно измерим и съвсем друг по природа при управлението на резерва на една икономика, пък била тя и като българската – по-малка от годишната инвестиционна програма на Нюйорските летища например.

Та според първия вариант на книгата се твърдеше, че „пропуснатите ползи и преките загуби от следването на слаба стратегия (отново при управлението на резерва – б.а.) и некомпетентност за периода 1998-2000 се оценяват на 100 милиарда щатски долара“. Тази сума буди недоумение и единственото логично обяснение е, че може да бъде техническа грешка или става въпрос за пълно неразбиране. Каквато и да било стратегия на управление на тези резерви не е в състояние да донесе печалба, която да е девет пъти по-голяма от БВП през 2000 г. за три годишен период.

Освен това правителството твърди, че са пропуснати 2 млрд. евро заради грешно управление на външния дълг. Ако мотивацията е свързана с очаквания за промени на курсовете на валутите, в които е деноминиран дълга, то тя е теоретично грешна, тъй като плаващите валутни курсове не позволяват краткосрочно прогнозиране (поради високата степен на ефективност на валутните пазари).

Още веднъж за приватизацията

Според доклада активите на българската държава са разпродадени средно за 20% от стойността им. „Стойността“ им е „експертната оценка“, която най-често се прави в държавните предприятия за продан от комисии, назначени от приватизиращите ведомства. Не сме убедени, че каквато и да е експертна оценка може да послужи за критерий дали цените в договорите са високи или не. Освен това, според действащата законова рамка на приватизацията, повечето техники на приватизиране (с изключение на търга и публичното предлагане) позволяват избор на купувач на основата на множество критерии. Следователно е възможно избор на не най-високата предложена цена да бъде законосъобразно решение. Очевидно кабинетът приема тези експертни оценки за напълно меродавни, а може би именно в тях могат да бъдат търсени причините за съществената разлика между прогнозната и продажната цени в редица случаи. Един вид, „онова, което си мисля е вярно, което се е случило – не е“.

В доклада се казва, че „резултатите от приватизацията бяха отчитани като ръст на брутния вътрешен продукт“. Не ни е известно това да е присъствало в методологията на НСИ за изчисление на брутната добавена стойност и БВП. Освен това тези методики не са произволни, а са задължение на страната като член на МВФ

Вече всички се упражниха върху т.нар. приватизация чрез РМД. Книгата не добавя нищо ново. Тези дружества вече допринесоха за поражението на предишните управляващи на изборите. Но не е лошо да се помни, че и по-предишното и предишното мнозинства в законодателното събрание създадоха, поддържаха и „усъвършенстваха“ правилата на тяхното участие в приватизацията. С изключение на малцината незаинтересовани наблюдатели, критиците се обаждаха само когато не-техните-РМД-та печелеха сделки.

Напомняне

Вече писахме, че месечните прегледи на средата за водене на бизнес от 1998 г. насам се подобряват. Обективните критерии за корупция (бюджетен дефицит, данъчна тежест, липса на информация и решения по целесъобразност и пр.), както и измерванията на възприятието за корупция от независими организации за периода 1998 до 2000 г. показват подобрение. Едва ли може да има съмнение, управлението на страната от 1998 г. (всъщност от затварянето на извънбюджетните сметки) е по-малко корумпирано от всяко управление от 1989 г. насам. Без много усилия, тази тенденция може да се задържи.

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.