Как ще приключи дълговата криза*

Когато заемите достигнат своя лимит, ще се стигне до срив и нов икономически ред

Миналата седмица започна да става все по-ясно как ще приключи дълговата криза и това няма да бъде приятно. Последното лицемерно решение е големите, „отговорни” страни да настояват за по-голяма фискална отговорност от страна на по-малките и предполагаемо „по-малко отговорни” държави. В Европа Германия и Франция, представлявани от Ангела Меркел и Никола Саркози, настояват останалите европейски държави да се откажат от част от своя суверенитет и да се съгласят на строги ограничения на дефицитното си харчене. Президентът Обама, финансовият министър Тимъти Ф. Гайтнър, както и британският министър-председател Дейвъд Камерън призоваха Европейския съюз да бъде по-отговорен във фискалната си политика. Колко странно и лицемерно изглежда това на фона на техните собствени действия.

Вземайки нормален растеж от около 3%, годишен дефицит от 3% или по-малко не би следвало да представлява проблем. Малките дефиците като правило не увеличават съотношението на дълга към брутния вътрешен продукт (БВП) и неговото обслужване като процент от БВП. За това и лимитът на годишните дефицити, записан в Маастрихтския договор, е ограничен до 3%. Таблицата по-долу показва лошите показатели на най-големите страни, когато става дума за спазване на тези граници през тринадесетте години съществуване на съюза.

От седемнадесетте страни в еврозоната само Финландия и Люксембург са спазвали ограничението за всичките 13 години. Трите най-големи страни – Германия, Франция и Италия повече години са били в нарушение, отколкото в изпълнение на договора. Трите големи демократични страни извън еврозоната – САЩ, Обединеното Кралство и Япония също изпитват затруднения в поддържането на годишните си дефицити под границата от 3%.

Простата истина е, че повечето демокрации не са в състояние да озаптят своето собствено фискално поведение, а какво остава за това на останалите страни. Европа не само стои върху фискална бомба, която вече се е задействала, но и върху демографска такава с бързо застаряващото си население. Въпреки финансовата криза от последните няколко години, която се ускорява, по-голямата част от Европа не е направила нищо за да ограничи придобивките до управляемо ниво. Това се отнася и за Съединените щати. Наблюдавайки действията на европейските лидери, а не думите им, е очевидно, че те все повече използват Европейската централна банка за изкупуване на държавен дълг на страните-членки, въпреки че многократно заявяваха, че не биха го направили.

Хората купуват държавни облигации, защото вярват, че правителството ще използва принудително данъчните си правомощия, за да придобие реални активи от гражданите и да плати на инвеститорите. Както всичко останало, и това има своите ограничения. Много кадърни наблюдатели вече видяха, че гръцкото правителство е изчерпало възможностите си за получаване на повече данъчни приходи. Гърците просто няма да плащат. Те ще напуснат работа или ще се преместят в сивата икономика.

Преди десетилетия икономистът Арт Лафер обясни много добре, че има ограничение за това какъв подоходен данък може да налага правителството и колко приходи да очаква от него. Има ограничения и за тавана на данъка върху собствеността. Правителството може да увеличава ставката, но по този начин може да намали стойността на имота и така да не получи никакви приходи. Правителството може да увеличава и данъците на бизнеса, докато той спре да съществува (или поне легално). Могат да се увеличат и косвените данъци – ДДС или данъка върху продажбите, но на някакъв етап стоките и услугите също ще преминат към неподлежащата на данъци сива икономика.

Политиците обещават повече придобивки за хората, отколкото могат да финансират, дори ако държавата използва неограничено данъчните си правомощия – нещо, което не е в състояние да направи. Пределните нива бяха достигнати в някои страни, където силата на данъчните правомощия започна да се срива, а с нея и цялата къща от карти. Когато правилтелствата достигат до етап, на който вече не могат да продават облигациите си (или поне не с темпове, които само ускоряват фискалната разруха), играта приключва.

Това, което вероятно ще видим, са все по-голям процент на инфлация, съчетан с все повече банкрути, както на правителства, така и на частни предприятия. Правителствената несъстоятелност е налице, когато месечните разходи не могат да се покрият с приходи от данъци и такси, независимо от това, дали съдълищата ще признаят банкрута. Продължаващият фискален хаос ще взима своите жертви под формата на по-бавен или отрицателен икономически растеж. Реалната стойност на дълга ще намалява с по-бързи темпове. Следователно малко ще заемат на всяка цена, причинявайки още по-високи темпове на икономическо свиване.

Настоящата политическа класа ще бъде отритната – с мир или насилие. Правителствата ще започнат отначало, като изрично се отрекат от всички предишни обещания за привилегии. Нови парични средства ще се създават както от частни лица, така и от правителствата и нещата ще започнат отначало, без да се робува на неплатимия дълг. Преходът ще бъде много мъчителен. Но с малко късмет, новите политически кръгове и икономики, които ще се появят, ще могат да върнат човечеството на пътя на бързото икономическо развитие и по-големи лични свободи.

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 12 декември, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Даниел Георгиев – стажант в ИПИ.  

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.