Ханке vs. централната банка на Аржентина
Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)
В началото на декември 2001 г., още преди да се появят първите сигнали на банкова паника в Аржентина, Cato Institute публикува статия, в която Стийв Ханке препоръчва конкретни политически мерки, които да гарантират по-нататъшната сигурност на валутния борд в тази страна (http://www.cato.org/pubs/fpbriefs/fpb-067es.html). Много малко след това послание аржентинското правителство обяви, че няма да е перфектен платец по неговия дълг, а после девалвира песото. Кризата в Аржентина събуди дебат и върху стабилността на българския валутен борд, както и върху един от възможните подходи за „излизане“ от режима на валутен борд – пълната едностранна евроизация на българската икономика.
Препоръките на Ханке се свеждат до две основни неща:
“ пълна доларизация на аржентинската икономика (като централната банка ще спре да произвежда местни пари и рано или късно ще бъде закрита);
“ „свободно банкиране“ или право на търговските банки да емитират частни пари, които да са деноминирани в долари.
Пълната доларизация – която съответства на пълната евоизация в България – е необходима, за да се запази доверието в местната финансова система и да се елиминира валутният риск от вътрешните кредитни отношения. Валутният риск произтича от липсата на гаранции и вяра, че правителството няма спонтанно да реши да премахне валутния борд, който иначе е перфектен механизъм за ограничаване на държавната намеса.
„Свободното банкиране“ би трябвало да дойде на мястото на монопола на централната банка да печата пари. Банките биха издавали банкноти от свое име и гарантирани от техните активи. Тези частни банкноти ще са подобни на, да речем, пътническите чекове, само че ще са свободно прехвърляеми и на приносител, за да изпълняват функциите на пари в обръщение. Очевидно това ще означава, че ще има конкуренция между частните банки за спечелването на пазара на този вид услуга, а именно пари за използване в размяната. Всъщност подобен род частни пари са и наличностите по дебитни карти, както и лимитите по кредитни карти, така че това не чак толкова революционно предложение. Нещо повече едва ли има нужда от допълнително регулиране, различно от това на депозитите на граждани например. Нуждата от „свободно банкиране“ Ханке аргументира с факта, че по този начин т.н. сеньораж ще остава в Аржентина, а иначе би отишъл във Федералния резерв на САЩ.
Аргументът за частните пари вероятно би следвало да бъде част от евентуалния механизъм на евроизация на българската икономика. Самата евроизация (вкл. едностранна) изглежда е единственият начин да се предпази българския валутен борд от бъдещи сътресения. А такива може да се очакват, вероятно в дългосрочен план, като имаме предвид скрития дълг на правителството в държавната пенсионна система. Аржентина направи само плахи стъпки в реформата на пенсионната система и държавната система продължи да е доминираща и да трупа дългове, които в крайна сметка стават проблем на фиска (виж. повече в http://www.easibulgaria.org/docs/market-and-state/pension4.doc).
Има основание да се смята, че степента на валутна субституция в Аржентина след 10 години функциониране на валутния съвет е подобна на тази в България сега. Преди кризата аржентинците използваха песото главно като средство за плащане в дребни сделки, а по-голямата част от спестяванията бяха в долари (около 70% от общите депозити). В България по-голямата част от депозитите на гражданите също са в чужда валута – около 58% (виж. http://www.ime-bg.org/pr_bg/56-7.htm). Освен това част от спестяванията са извън банките и са в чужда валута; това важи и за двете страни – в Аржентина се предполага, че населението държи извън банките поне 25 млрд. долара, а в България има предположения за 0.7 – 1 млрд. евро. Тези приблизителни цифри за валутно заместване могат да са силна и легитимна подкрепа за законовата субституция на местните валути в тези две страни. Но тя, както горещо препоръчва Ханке, е необходимо да се случи заедно с въвеждането на „свободно банкиране“.