Грешният пример против демонополизацията на НЗОК

Един от аргументите, използвани от противниците на премахването на монопола на здравната каса в България, е примерът на Чехия, която след първоначалната демонополизация обмисля национализация на здравните фондове. Ако погледнем историята на реформите в Чехия обаче, ще видим, че случката е много по-различна.

Историята на чешката здравна реформа – открийте приликите с България

След падането на комунизма в Чехия е въведена задължителната здравна вноска. Дизайнът на новата здравна система обаче има много противоречия и недостатъци. Системата позволява съществуването на съревноваващи се здравни фондове, но не е създадена законовата рамка за да може тази конкуренция да се осъществи. Резултатът е странна комбинация между пазарни принципи и административно регулиране с висока степен.

В момента здравната вноска е в размер на 13,5%, които се разпределят така: 4,5% за сметка на работника и 9% за работодателя. Последният превежда цялата вноска в здравния фонд, който работникът е избрал. В момента има 9 здравни фонда в страната. Отделно държавата плаща вноските на определени групи като студенти, сираци, пенсионери, безработни и други.

Основните проблеми на чешката здравна система могат да бъдат формулирани така:

1. Ниска степен на участие на гражданите при вземането на решения – гражданите не носят реална отговорност за здравето си поради възприятието, че при необходимост разходите им ще бъдат покрити от държавата. Изолирането на гражданите от финансовия аспект на решенията им при ползване на здравни услуги е основна предпоставка за провала на реформата. В резултат на това, универсалното право на медицински грижи като един от принципите на системата започва да се възприема като право на достъп до еднакво качество на здравните услуги за всички граждани. Разграничението между минимални здравни услуги, гарантирани за всички, и равни услуги за всички изчезва.

2. Липса на информация – гражданите, които искат да вземат информирано решение при избора си на здравен фонд или лечебно заведение, нямат достъп до публична информация, която да ги ориентира за качеството, практиката, методите и резултатите от дейностите на медицинските заведения.

3. Липса на ясна дефиниция за услугите, които са покрити от задължителната здравна вноска – част от услугите, покрити от задължителната вноска са на практика неограничени като брой. Гражданите дефакто имат право да получат всякакви медицински услуги, които да подобрят здравния им статус. В същото време, няма изрична гаранция за това къде, кога, как и при какви условия пациентите имат право на тези услуги.

4. Конфликт на интереси и провал на държавата като мениджър на здравната система – държавата в лицето на министерството на здравеопазването е в сериозен конфликт на интереси, защото е собственик на значителен брой болници. В тази ситуация е невъзможно да се очаква то да е безпристрастно по отношение на резултатите от договарянето на цените между гражданите и здравни фондове. От друга страна, държавата се проваля като собственик. Финансовите резултати след прехвърлянето на областните болници към местната власт през 2003 година, както и неколкократният "фалит" на някои университетски болници доказват това.

5. Грешен законов статут на здравните фондове – по закон те дефакто нямат определен собственик (регистрират са като организации, които не формират печалба). Управлението се осъществява от борд, който е съставен от представители на държавата, работодателските организации и парламента, който трябва да представя пациентите. Подобна организация е добра основа за прокарване на политически и други интереси, като значително намалява отговорността на борда и мениджмънта.

6. Абсолютно погрешен подход за конкуриране между здравните фондове – в Чехия има 9 такива фонда, които се съревновават помежду си. Възможността обаче да договарят условията по договорите си с клиентите е силно ограничена. Цената и механизмът на плащане се договарят чрез колективни преговори с асоциациите на предоставящите здравни услуги (мед. центрове, болници и др.), като това договаряне често е обект на намеса от страна на държавата. В допълнение, здравните фондове не могат да прехвърлят потенциални спестявания (ако има такива) от дейността си към клиентите си, което на практика води до пасивно финансиране на съществуващите медицински заведения вместо до закупуване на необходимите услуги единствено.

7. Неправилно финансиране на лечебните заведения – механизмът за плащане на болниците е изграден на база минали финансови разходи и само частично отразяват реалните разходи.

8. Неефикасно упражняване на правата на собственост – централната и местната власт често не упражняват ефективен контрол върху държавните болници. Отпускат се субсидии за покриване на определени разходи при криза, което единствено мотивира болничните бордове да се концентрират в лобиране, а не в посока структурни и финансови реформи.

9. Нарастващо недоволство от страна на здравните специалисти – неефективното управление на болниците, липсата на стимули за подобряване на качеството и съпротива да се отчетат реалността води до увеличаване на недоволните лекари и медицински специалисти.

От всичко изброено по-горе е ясно защо здравните фондове в Чехия не успяват да се конкурират и това да доведе до по-качествено здравеопазване – там просто няма частни здравни фондове. Методите да се конкурират помежду си са силно ограничени, а управителните органи на фондовете се избират дефакто от държавата. С други думи, дори и девет, това са всъщност девет български НЗОК, които са ограничени ефективно да се състезават помежду си. Примерът на Чехия показва, че там държавата се е провалила с още по-голяма сила, тъй като дори и с няколко фонда ефективността на здравните услуги не се подобрява.

Затова и примерът, често посочван от министър Гайдарски, е абсолютно нерелевантен. Всяка монополна държавна система "демонополизирана" по този начин няма шанс за успех.